Има разни теории кога у един народ се пробужда чувството за национално достойнство и кога това чувство намира своята проява, която да отприщи бента, спиращ единението и общото му бъдеще. Още по-трудно е, когато този народ в продължение на няколко века е нямал правото на самоуправление и църковна самостоятелност.
За нас, българите, в такава преломна точка се превръща една случка отпреди 150 години, разиграла се в столицата на Османската империя - Цариград. На 3 април, по време на тържествената Възкресенска литургия, която се провежда в църквата "Свети Стефан", българската общност провежда на пръв поглед скромна акция, която обаче има грамаден ефект и която отпушва съпротивителни сили, направили възможно само 10 години по-късно народът ни да получи правото да основе своята Българска Екзархия. Всъщност случката, станала известна в историята като "Българският Великден", е следствие от цяла поредица събития. След като български възрожденци обикалят безуспешно имперските институции с молба за църковна независимост, през 1856 г. султанът издава хатихумаюн, според който всяка религиозна общност в империята се задължава да представи пред Високата порта проект за преобразуване в духа на тогавашните просвещенски изисквания. За целта, през 1858 г., е свикан Велик църковно-народен събор с участието на представители на духовенството, заможните първенци и еснафските сдружения. Освен това всеки вилает получава правото да избере свой делегат. Ръководената от гръцки духовници патриаршия, обаче, допуска едва трима български представители - Петко Р. Славейков, Георги Чалооглу и Хаджи Николи Минчоглу.
Предложението, което тримата български делегати правят, е службите да се водят на родния език. То обаче не среща подкрепа и тримата отказват да подпишат протоколите от събора. Българските интелигенти започват да осъзнават все по-ясно, че ако искат да получат църковна независимост, ще трябва да прибегнат към по-драстични мерки. Тогава се появява фигурата на епископ Иларион Макариополски. Той събира сподвижници, за да им изложи своя колкото наивен на пръв поглед, толкова и дълбок като замисъл план.
Взема се решението, по време на Великденската служба в Цариградската църква "Св. Стефан", да се проведе специално подготвена акция, като при четенето на хвалебственото слово не бъде упоменато името на гръцкия патриарх, а това на султана. Един изключително хитър и дипломатичен ход. От една страна, българите заявяват, че не признават чуждия църковен глава, а от друга, се измъкват от евентуално обвинение в бунт и политически искания. Тъй като има създадени силни настроения за създаването на българска църква, идеята е възприета масово и в организцията на акцията се включват мнозина. За целта е скалъпена набързо и песничка, която да бъде изпята в прослава на султана, вместо на патриарха.
Когато идва съботната вечер преди Възкресение, в църквата се стича голямо множество от български богомолци, които изпълват целия площад. Сред събралите се са редица български интелигенти и борци за църковна и национална независимост. Разбира се, сценарият е предварително подготвен и режисиран. В момента, в който биват изречени радостните възгласи, оповестяващи Христовото Възкресение, и започва традиционното молитвено слово за патриарха, множеството започва да скандира, че не ще гръцки патриарх. С престорена изненада свещенодяконът пита богомолците дали всички са съгласни. След утвърдителния им отговор ги пита кого да спомене. А отговорът е: "Султана!" Масово започва изпълнението на предварително заучената песничка за възхвала на султана. Множеството вика Иларион, който довършва молитвата не с името на патриарха, а произнася фразата: "И всякое епископство православних". Всъщност, именно в тази фраза се крие същината на бунта, защото такива думи има правото да произнася единствено духовник, който няма над себе си по-висшестоящ в църковната йерархия. По онова време това е равносилно на директно обявяване на бунт, защото на практика българският свещеник отрича властта на гръцкия патриарх. Новината се разнася навсякъде и скоро българите започват да гонят гръцките свещеници от своите църкви.
Борбата за обявяването на българската църковна независимост продължава до 1870 г. Междувременно през 1861 г. Иларион е отлъчен от църквата и изпратен на заточение заедно с други свои сподвижници. На свой ред той анатемосва гръцкия патриарх. Независимо от поредицата сложни перипетии, през които се преминава до установяването на Българската екзархия, Българският Великден на 1860 г. остава една от знаковите дати в духовната ни и политическа история. Тончо Жечев определя случилото се в малката църквичка "Св. Стефан" в Цариград като "единствената българска борба, която се увенча с победа без решителна помощ отвън, дори при съпротивата, или неодобрението на всички външни фактори."
В тази случка не се чува звън на оръжие, не се произнасят пламенни речи за освобождението на Отечеството. Това ще стане по-късно. Но "Българският Великден" е малката точица в историята ни, която отпушва много други процеси. Тя е доказателството, че когато един народ, макар и под чуждо владичество, макар и малък, реши да отстоява своята свобода, няма сила, която да му попречи. И че силата на духа е основата, която води след себе си всичко останало.