Мартенички
приказка за деца и
възрастни
Преди хиляда и четиристотин години, през 632 година, на престола на българската държава застанал кан Кубрат. Тогава България се е простирала на север от Черно и Каспийско море, от Урал до Карпатите, и от Кавказ до горното течение на река Волга, чак до Сибирската тайга. Голяма и силна била държавата която той управлявал, затова с право всички народи я наричали Велика България.
Имал си кан Кубрат петима сина и една единствена дъщеря която носила красивото, звучно име Зорница. Красива и много умна пораснала тя, обградена от любовта на родителите и братята си. Заедно с тях в двореца, расъл и Траян – син на един загинал пълководец, водил войската на кан Кубрат. Канът го обичал като свой син наравно с другите си синове – Котраг, Бат-Баян, Аспарух, Кубер и Алцек. Когато пораснал, Траян се влюбил силно в красивата Зорница, чиято слава на умна, с божествена красота, като самата зора девойка се разнесла далеч зад пределите на Велика България. И Зорница се влюбила в смелия, красив и умен млад Траян, и с нетърпение чакали да пораснат още малко за да получат благоволението на кан Кубрат да се оженят.
Досещал се за любовта на дъщеря си и осиновеният си син, затова, когато Ираклий (император на ромеите от източната част на Римската империя, позната ни с името Византия) изпратил сватовници да искат Зорница за жена за синът му Юстиниан, кан Кубрат категорично отказал и ги отпратил с думите:
- Зорница е дъщеря на един велик Кан и е унизително някакви сватовници да я отведат при кандидат жениха. Нека императорският син лично да дойде и ако докаже, че я заслужава – негова ще е!
Изтръпнала при тези думи Зорница, но баща и леко се усмихнал, навел се към ухото на Зорница и прошепнал:
- Спокойно моето момиче, кан Кубрат знае какво прави!
Той добре познавал разюздените нрави на ромеите византийци. Бил живял дълги години в императорският дворец в Константинопол и не веднъж се е възмущавал от начинът на живот в тази уж толкова религиозна държава. Не можел да приеме брака между роднини – нещо толкова нормално за ромеите византийци, нито хомосексуалните връзки, които противоречат на природните закони. До ушите му достигнали слухове за аморалното поведение на кандидат жениха Юстиниан и за порочните му нощни гуляи, предимно с млади момчета. Той никога не би наранил своята любима дъщеря, поверявайки я в ръцете на такъв мъж. Но интересите на Велика България налагали гъвкавост в политиката и поведението му, а той бил хитър и добър политик. Тогава, по онова време, били нормални династичните бракове, които укрепвали мирът, но кан Кубрат знаел много добре двуличието на византийците. Въпреки, че имало сключен мирен договор с Велика България и войската на кан Кубрат надеждно пазела северната и граница, те скришом продавали оръжие на най-големите врагове на българите – хазарите, чиито хаган Юлуш също не скривал мераците си към необикновено красивата Зорница и многократно изпращал сватовници да я искат. Естествено, хазарските сватовници се връщали с празни ръце, така както и ромеите византийци.
Били размирни години, години в които съседните държави и империи отправяли жадни погледи и апетити към богатата и процъфтяваща България. Не получил Зорница доброволно, хаган Юлуш начело на ордата си нападнал България и при една битка, в нечестен двубой, ранил кан Кубрат с намазана с отрова стрела и отвлякъл Зорница. Изнасилил я, мислейки, че по този начин ще я склони да му стане жена. Но Траян успял да спаси любимата си Зорница от пленничеството на Юлуш.
Няколко дни след това кан Кубрат умрял в невероятни мъки. След погребението му, синовете поели управлението на народа и земите, които кан Кубрат приживе им бе разделил. Бат-Баян – взел земите на изток (по-късно хазарите успели да го убият, да завладеят тези земи и покорят българите живеещи там); Котраг – земите от Черно море нагоре по поречието на река Волга и основал Волжка България; Кубер – земите на запад от Кавказ, а Аспарух станал кан на българите от Волга до Дунава и Карпатите (днешна Румъния). Най-малкият брат Алцек останал в пределите на столицата на Велика България – Фанагория.
- Сега ще се оженим ли Зорнице? – попитал Траян любимата девойка.
- Не, Траяне, не мога да стана твоя жена! – заплакала тя.
- Но защо?
- Няма да е честно към теб. Аз вече не те заслужавам. Не мога да ти дам най-големия дар, който всяка девойка дава на любимия си мъж. Пазих го толкова години за теб, но… като ме изнасили, хазарският хаган Юлуш отне моята чест.
- Но това за мен няма значение!
- Но за мен има! Аз винаги съм те обичала и ще те обичам, но ти трябва да се ожениш за друго момиче, на което да си първият мъж. Моля те, тръгни с брат ми Аспарух! Той ще има голяма нужда от теб. Разбрах, че възнамерявал да заведе народа на юг от Дунава – в плодородна Мизия и Тракия. А аз ще остана с майка ми, която е съкрушена от смъртта на баща ми. Ще отидем да живеем при брат ми Котраг в Горен Кирмен*.
Никой не бил в състояние да промени решението на Зорница, обрекла се до края на живота си в безбрачие. Тръгнал Траян с кан Аспарух да му помага в разширяването на българската държава от другата страна на река Дунав.
По-късно кан Кубер повел своите многобройни българи на запад, преминал през Карпатите и се насочил на юг по поречието на река Тиса. После преминал Дунава и на южния и бряг построили своята столица Бълград (днешния Белград). После се насочили още на юг и се настанили трайно в Македония. След това Куберовите българи се присъединили към Аспаруховите българи и основали новата, днешна България. А най-младият – кан Алцек – успял да проникне чак в сърцето на Римската империя и достигнал с водените от него българи на стотици километри южно от Рим, където остават в историята като Алцекови българи.
Минали няколко години. Не можал Траян да забрави своята Зорница. Ден и нощ мислите му били все при нея, там в степта между реките Волга и Дон, където я оставил. Започнал да губи сили и не след дълго легнал на легло, повален от болест, която нито един лечител не могъл да разбере каква е.
- Ех, ако можех само за миг да зърна Зорница! Какво ли прави сега? Жива ли е? Обеща да ми пише, но… до сега нищо! – казал Траян.
Кан Аспарух, който всеки ден идвал да го види, го гледал съчувствено, но не можел да го зарадва с добра новина. Нито един негов пратеник, който лично изпращал в Горен Кирмен не се бе завърнал.
И Зорница мислела за Траян и брат си Аспарух. И тя изпращала пратеници с писма до тях, но незнайно защо нито един от тях не се завърнал с отговор. Тя била умна, предположила, че нещо им се е случило. Един ден написала поредното писмо и решила, този път да го изпрати с едно гълъбче, свило гнездо на дървото до прозореца на стаята и. Навила писмото на роло, завързала го с бяла връвчица и го привързала здраво за крачето на гълъбчето.
- Иди мило мое гълъбче, намери и дай това писмо на любимият ми брат Аспарух или на Траян!
Литнало гълъбчето в сините простори. Много дни и нощи летяло. Не спирало нито за миг. Искало час по-скоро да изпълни молбата на добрата Зорница, която всяка заран слагала шепа житце на перваза на прозореца си, за да нахрани него и малките му гълъбчета. След десет дни най-после зърнало голямата река Дунав, а след още един ден, точно на първи март, открило крепостта на кан Аспарух и се спуснало надолу. Било толкова уморено, че нямало повече сили да размахва крилата си. Със сетни усилия стигнало и тупнало в краката на Аспарух.
Изненадал се кан Аспарух като го видял, но още повече се изненадал, като взел в ръце умореното, дишащо тежко, с разтуптяно сърчице бяло гълъбче и видял привързаното писмо на крачето му. Връвчицата бе прерязала крачето му и капките кръв изцапали бялата връв така, сякаш някой нарочно е усукал бяла и червена връвчица. Не можал да я отвърже, затова извадил ножа си и срязал връвчицата на две. Докато направил това гълъбчето издъхнало в ръцете му.
Кан Аспарух разгънал писмото и разбрал, че е от сестричката му Зорница. Зарадвал се много и изтичал при Траян. Знаел, че писмото ще го зарадва много и не се излъгал. Той поел писмото и със сълзи на очи го прочел няколко пъти.
- А, тези червено-бели връвчици, какви са Кане?
- С тях бе привързано писмото за крачето на клетата птичка, която за съжаление издъхна в ръцете ми.
- Ще ми дадеш ли едната? Искам да я закача на гърдите си, ей тук до сърцето. Нали е от Зорница, докосвала я с ръце… все едно ще докосва и мен… Знаеш колко я обичам!
- Разбира се Траяне, и аз ще закача другата на моите гърди, защото и аз обичам много малката си сестричка!
Сякаш велик лечител излекувал болният Траян. Силите му се възвърнали толкова бързо, че той станал от леглото само след няколко часа и яхнал жребеца си, яздейки редом до белия кон на кан Аспарух. На гърдите им от лявата страна, малко над сърцето, вързани за ризниците се развявали червено-белите връвчици.
- Какво е това на гърдите ви Кане? Какви са тези връвчици? Защо сте се закичили с тях? – питали хората, които ги срещали.
- Ами… нали днес е първи март, нека ги наречем МАРТЕНИЧКИ. Те правят чудеса. Виждате ли Траян, от колко време беше болен, а след като окачи мартеничката, оздравя! – усмихна се Аспарух, защото мислеше, че друго е вдигнало на крака младия момък.
Закичило се мало и голямо с червено-бели усукани връвчици. И започнало да става наистина чудо – много болни оздравявали, жените зачевали, старците се подмладявали, децата зачервявали бузки.
Минали няколко седмици. Задухал южният вятър. Слънцето затоплило земята, снегът бързо се разтопил, поникнала зелена тревичка, дърветата цъфнали, пчеличките зажужали, птичките зачуруликали чудните си песни. Траян седнал до едно дърво и се наслаждавал на красотата около себе си. Тогава видял една идваща от юг лястовичка, която кацнала на едно клонче, точно над главата му да си почине. Той я погледнал, съжалил я и извадил малко парченце хляб от торбата си.
- Ела лястовичке да си хапнеш малко трохички! Сигурно си огладняла от дългия път, а и кой знае още колко ще пътуваш!
- Чака ме още мнооого дълъг път, добри човече. – казала с човешки глас лястовичката. – Чак до крепостта в Горен Кирмен ще трябва да летя. Там, над прозореца на красивата Зорница – сестричката на кана – съм свила гнездо и всяка година там отглеждам малките си лястовичета.
- Ти познаваш Зорница? – учудил се Траян. – А, ще можеш ли да и занесеш едно писмо?
- Разбира се млади човече, ти ме нахрани, а това добро аз никога няма да забравя.
- Чакай ме тук, веднага ще се върна! – казал Траян, метнал се на коня и препуснал към двореца. Написал бързо писмото и се върнал при дървото, където го чакала лястовичката. Навил писмото на роло, но нямал връвчица, затова отвързал мартеничката и с нея завързал писмото за вратлето и.
- Кажи на Зорница, че писмото е от Траян и че винаги, до края на живота си ще я обичам! А сега, на добър път лястовичке! На добър път и се пази! – казал той, махайки с ръка на отлитащата птичка.
Всяка година на първи март Траян, кан Аспарух и всички българи се закичвали с червено-бели мартенички. До края на живота си, в деня когато Траян виждал първата лястовичка долетяла от юг, свалял мартеничката от гърдите си и я връзвал на онова дърво, на което бе кацнала лястовичката, отнесла писмото му до любимото момиче. И дървото всяка година раждало все повече и повече плодове.
Виждайки това, хората започнали да правят като него – когато видели първите лястовички, сваляли своите мартенички и закичвали с тях дърветата, за да донесат и на тях здраве и плодородие.
От тогава до ден днешен, всеки чужденец попаднал в началото на месец март в нашата Родина, ще види мало и голямо закичено с красивите червено-бели мартенички, но малцина от тях ще знаят защо и от кога съществуват. А Вие, които вече знаете историята – разказвайте им я! Нека разберат, че това не е само интересна, хубава приказка, а живата история на една славна, красива и велика страна, наречена БЪЛГАРИЯ.
-------------------------------------------------------
Горен Кирмен* – столицата на Волжка България,
днешен гр. Казан -Русия
Nikol_Rus
http://www.stihovebg.com/Proza/Razkazi/Martenichki/127861.html
