ЕРГЕНСКО НЕЩАСТИЕ
Какво ходиш след мен като сянка? Хапна вече, вълшебен мой. Не можеш сам на тъмно в кухнята? Трябват ти светлина и звуци? „Аве Мария”, настолната ми лампа. Какво си ми се заумилквал. Ти не можеш да бъдеш сам, пасивен пушач такъв! И не аз ти трябвам, не ми приказвай. Трябват ти светлина и звуци. Обичаш да спиш на светло и на шумно. Вече не те вземам да спиш с мене, защото не се напивам. Когато пак се напия, теб няма да те има. Ще си седя под дървото на поляната до църквата Архангел Михаил, ще си гледам градчето в ниското и ще си пия Бял мускат от Червен камък. В пластмасова чашка. Ти защо преди година тръгна след мен? Защо бягаш и после пак се връщаш при мен, а? Защо сега си седнал с гръб към мен? Да, не ти купих подарък за твоя ден, зает бях, магазините бяха затворени, късно свършвам. Но, колкото мога, отстоявам твоята пълноценност. Спасявам те от хирурга. То пък голяма работа – ще ти клъцнат тестисите, те и без това те болят. ОК, млъквам.
Представи си, на връщане от работа черна котка ми мина път. От тъмното се шмугна, под лампата, и точно пред краката ми, както се полага. Обаче четох хороскопа за утре – нищо лошо не дава. Даже обещава нещо любовно. Знаеш ли ти, животно, какво е това любов? Ето, Мопасан знаеше, и се превърна в животно. Бабел написа за това. И Бабел го разстреляха. Писателите тогава са ги трепали като мухи ( или като кучета, ако по ти харесва, какво да говорим за обикновените смъртни.
„Гръмнете ме и да се свършва”. Аз още през деня исках да се произнеса за любовта. Ето какво се получи. Любовта – това е, когато искаш да пукнеш преди този, когото обичаш. Мъдро нали? Или вашего брата не е посветен в това? Вие само оргии знаете? Да, ама това са болести. Знаеш ли на рамото си какъв шанкър имах от сифилиса? Ехе-хе. А крастата? Цяло лято ходих с ръкавици. А тоя ще ми се чу.. като невидял... ОК, ОК... Казах вече: от котката ти е.
А още любовта е когато си сам в себе си. Когато си си и светлината, и звуците, и звездите в очите. Така като те гледам, ти си се обичаш. Облизваш си се. Толкова си приличаме! Аз например даже си липсвам и си пиша писма. Случвало се е, каня се да излетя за вкъщи от някакъв далечен град... – Опа! Любимата ми песен. Чуваш ли? „Ой, да во сне привиделось...” – та, преди полета си пиша писмо, пускам го в кутията и го получавам, като пристигна. По-рано, казват, така пътували за Крим: пращат с колет продуктите си, а те – с влака. Да не мъкнат.
Гледам наоколо всички са разгонени. Да, бе, като кучка са се разгонили. Сега ще ти обясня мен какво ме засяга това, макар че мен това въобще не ме засяга, вярвай ми. Как да ти кажа. Треперят да не излезе наяве нищоправенето и нищоживеенето им. Точно така. В тоя смисъл ти си си наред, харесваш ми. Тези фрикции, бягащите напразно по гърба ти вълни, лудналият поглед – това е нищо, /приятелю/но заради здравето ти ще ти намеря, обещал съм. На мен самия днес от сутринта ръцете ми треперят. От глад. Пуших много, работих на гладно.
В пушалнята свалям женките с една история, която вече 15 години въртя като на касета, щото не мога и не обичам да разказвам, но една история съм си изпипал за такъв случай, за да ми е сигурно веселието. Жените обичат да се посмеят. И както разказвам автоматично, успявам през това време да ги разгледам както трябва. Заложил съм в историята пауза след думите:” ... и се изплюх” – когато мога под прикритието на ненадейния поглед - да! като теб! аз не мога така, спокойно да гледам хората в очите! – да и бръкна в душичката и да успея да изскоча, докато не са ме шамаросали. Жените се отварят, когато се смеят, нещо в тях се разтваря, ти мене слушай. Освен това трябва да се следи коя как се смее, тук има много нюанси, а на мен не ми е до нюансите, уморен съм. За мен какво е важно: литературният продукт.
Аз гледам вимето, а мисля за карантиите. Че какво? – за другите може, а за мен – не. Сега всичко е продукт. Даже банковите услуги. Мога ли аз да си чопна от тях своя си райски продукт? Да си получа думичката... че то само с хитрост може да измъкнеш – и вече в своето мазе, в нелегалния си цех да промиеш – хиляди тонове словесна руда, както е казал Пушкин. И ето стоя си пред тях като въздухар, докато не им се успокои плацентата.
Това ми е наказанието. Масови сезонни психози, приливи, бунтът на естеството. Трябва да успееш и тук, и там. Нищо че минавам за доносник и интригант, това после. Не знаят ли, не чувстват ли, че аз преследвам само този продукт, че да се хващат.
Вървя си по улицата по тениска с надпис ЕЛАДА. Това е продукт. Ей сега, почакай, ще си направя кафе и ще ти доразкажа. Докато кипне чайникът, продължавам. Излъгах те. Не по улицата. В метрото слизах. По стълбището – търговка се качва зад мъжа си, чугунена като казан. И му приказва – всичко, което чувам е: „Лошо пази за стоката”. Ето, мисля си: продукт. Или – сутринта на хладилника виждам прясно шри-ланкско магнитче. Питам аз, какво е това? А тя ми казва: ”Отпуснах му края. Донесоха ми го от командировка. Може ли да поживея у вас”. Продукт...
Не, не е кафе. Червен чай. Късно е вече.
Слушай, а на вас кой ви е бог?
