Дишай!

Сякаш съм нотите, откъснати от земята,

и устремен към небето оттук виждам сънища.

Ти просто представляваш едни прекрасни сънища,

а ако си ги представиш наяве-те са просто невъзможни мечти.

Животът е труден и сложен, но нима е възможно

дори да не зная какво ще се случи с нас,

да стигам до задънена улица и да се унижавам?

Как изобщо да продължа да живея, за да не се огорча?

Не, не може вечно така да продължава.

Нужно ми е да разбера какво искам, да се сдобия с цели,

да бъда уверен в себе си и да вървя към върха на желанията си,

макар и срещу съдбата.Да, знам че няма да бъде лесно,

а ако мечтата ми рухне ще ми бъде още по-тежко.

Тихо ще преминавам край трудностите и ще разбивам

всички прегради, за да не останат от миналото рани.

Погледни небето, погледай как плуват облаците..

Дори светлината на слънцето никога няма да ни разбере.

Нашият свят е недъгав и в него няма и спомен от чувства,

Навсякъде има подводни скали, но ти не се предавай-дишай!

Чувам сърцето си как бие, още дишам.Но какво ми е останало?

Още съм жив, ала времето тече.В мен все още има чувства

и не мога да си намеря място от тях – само дъждът зад прозореца

успокоява душата ми…

Ала не искам сега някой да ме е слушал и да ме е видял

в разбитото стъкло, защото животът е прекрасен

и прекрасни са облаците.

(Многоточие-Дыши)

ПОЛЕТ

ОТРАЗЕНИ В ТОПЛИТЕ ТИ ОЧИ
ДАЛЕЧНИТЕ ЗВЕЗДИ ПРОСВЕТВАТ
ПРОСТИРАТ В МРАКА ОГНЕНИ ЛЪЧИ
ТЪРСЯТ НА ОЧИТЕ МИ ОТВЕТА

И УЖ НИКОЙ ЗА НИКЪДЕ НЕ БЪРЗА
ПРИТИХНАЛ НИ ГЛЕДА ДОРИ ВЯТЪРА
НО ПУЛСЪТ НА СЪРЦАТА ЗАБЪРЗАН
НИ НАПОМНЯ НЕЩО ЗА КРИЛАТА НИ

ТИ ПОЛИТАШ ПОТЪВАЙКИ В МЕНЕ
ИЗГАРЯШ МЕ С ГОРЕЩИЯ СИ ЗОВ
И АЗ ПОЛИТАМ ЗАЕДНО С ТЕБЕ
ВЪВ ОГЪНЯ НА НА НАШАТА ЛЮБОВ





БОЛИШ МЕ
Затвори се звездната пътека
по която идвах при теб.
И болиш ме. И тя боли, нека!
Нека да горчи като море,
изпило сълзите ми солени.

Не пресъхна кървящата рана
на луната в тъжно небе.
И болиш ме.Тишината раздрана
тиха нишка преде
от болка, с бяла нежност във мене.

Не спря да идва вятърен плач
в нощите, студени и тъмни.
И болиш ме! И зная какво значи
вътре в мен да не съмне
дори и слънцето да е изгряло.

Забиха се шипове стоманени
в цвета крехък на бяла роза.
И болиш ме. В листата сломени
нямаше никаква угроза.
Едно тихо, самотно, цвете бяло...

... сребърна монета...

Връхлетя ме ненадейно, като буря снежна.

Минутите натрупваха желания у мен.

В очите ти – море от топлина безбрежна,

уми тъгите си поредният ми скучен ден.

По дяволите тъпите закономерности...

Животът ми не се измерва с никакъв аршин...

Презрял отдавна всички хорски лицемерности,

жадувах и сънувах само миг такъв – един:

Под порива на вятъра студен да те прегърна.

Да те притисна до сърцето си, момиче мило.

Лицето ти в ръце да подържа... да те целуна...

Да бъда пак, поне за миг – момче, любов открило...

И после – по стрелките на посоките различни,

обърнали си гръб, но не загърбили момента,

ще бъдем пак – съпруга и съпруг благоприлични

с подрънкващ спомен нейде в нас – сребърна монета...

Димитър Никифоров

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=242375

ПРОСТИ МИ...!

Самотност

Не те моля, Господи, за тази най-проста самотност,
първата поред,
когато оставам сам като показалец,
когато няма с кого да отворя уста.
Когато и скакалецът се е стаил,
макар че би могъл да цвърчи поне като полуврабче;
когато някой бърз влак не бърза към мен,
а часовникът е спрял, за да не стигне до мен
и сенките на залязващото слънце са все по-дълги.
Не те моля, Господи, за тази по-трудна самотност,
когато минавам притиснат от тълпата
и отново съм сам
посред най-далечни близки.
Моля те, Господи, за тази истинска самотност,
когато ти говориш чрез мен,
а мене ме няма.

ЯН ТВАРДОВСКИ -- ПОЛСКИ ПОЕТ И СВЕЩЕНИК

АРТЮР РЕМБО

ПРЕДЧУВСТВИЕ

През синя лятна нощ ще тръгна през полята –
ръжта ще ме пощипва и ситната трева
с прохладни ласки ще ме милва по краката.
Ще къпе топъл вятър немирната глава.

Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:
в гръдта любов безмерна ще лее свежина
и като скитник млад – все пό и по-далеко –
с Природата ще бродя, щастлив като с жена.

март 1870


СЪН ЗА ЗИМАТА

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон
с възглавнички сини.
В гнездото на луди целувки най-нежният стон
дано укроти ни.

Очи ще притвориш – зад потните тъмни стъкла
сред сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
и глутници черни.

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага.

Коси ще разпуснеш, “търси го” – ще кажеш със смях
в дълго ще търсим това животинче сред тях,
и все ще ни бяга.

Във вагона, 7 октомври 70


В “ЗЕЛЕНАТА КРЪЧМА”

Пет часът вечерта

След седмица капнал, с разкапани боти,
Най-сетне до Шарлероа се добрах.
Видях, че „Зелената кръчма” работи –
и шунка с масло си поръчах без страх.

Протегнал нозе под зелената маса,
аз гледах покривките с бледи следи,
с петна. Но ми смигна и с хитра гримаса
пристигна момичето с буйни гърди

(едва ли от дръзка целувка се плаши),
засмяно, раздигна то празните чаши
и крехката шунка постави пред мен.

Ухаеше шунката розово-бяла
на чесън; и в чашата с пяна преляла
догаряше залезът жълт и студен.

окт. 70


МОЕТО СКИТНИЧЕСТВО

Фантазия

Вървях, юмруци свил в джобовете съдрани,
с палто – за вехтошаря отдавна идеал –
под свода скитах, Музо, до късно – твой васал;
с какви мечти – ехей! – бе пълна любовта ни.

С една огромна дупка на гащите отзад.
Занесен Палечко, започнал да подскача след рими.
Звездната кола бе кръчма в здрача –
прозорците шумяха сред есенния хлад.

Седях край пътя сам под фантастично синьо
небе и слушах как, по-силна и от вино,
росата ситна стине по моето лице;

и ронех рими аз, додето мрак се спуща:
подръпвах връзките на старите обуща,
коляно като лира притиснал до сърце!

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА

Все седнал – като ангел, но с лапи на бръснар,
над халба остроръба убивам свойто време;
под двойната ми гушка грамадният корем е
издут – платно на кораб, разскърцан от товар.

И – курешки димящи сред гълъбарник стар –
мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,
сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:
едно дърво кървящо сред есенен пожар.

Щом с грижите преглътна и дивния си сън,
изпил над трийсет халби – какво човек да прави? –
от бирата подгонен, изскачам бързо вън:

блажен като твореца на кедрови дъбрави
нашир и длъж развявам аз струята със звън
и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.

 

У дома

Прегръщам нежно раменете,
дъхът ти гали моя врат.
Притихнали, лежите двете,
а двама сме в удобния креват.

Навън бушуват ветровете
и блъскат се в дебелите стъкла.
А тук до мен, до мен сте двете.
Прегръщам ви... с една ръка.

Разнежени и сгорещени
от чаша вино, много страст
с тела приятно отмалели
завинаги във нейна власт.

А тя лежи, не мърда.
Свита - мъничко кълбо.
Добре разбира и не ритка,
детенце мило и добро.

Понякога краче протяга,
това се вижда - ей го на.
Коремчето на мама тя разтяга,
а може и да маха със ръка.

Обичаме те, неродена дъще!
С любов заченахме те - беше май.
За теб приготвили сме тази къща
и молиме се - Боже, здраве дай!

Прегръщам нежно раменете,
дъхът им гали моя врат.
Обичам ви! Целувам ви - и двете.
И трима сме във нашия креват!