Веднъж журналист попита Ростропович: „Вярно ли е, че сте се оженили за жена четири дни след като сте се запознали?“ — Вярно — съгласи се маестрото. „И какво мислите за това сега?“, не се отдръпна журналистът. „Мисля, че загубих четири дни!“, отговори Мстислав Леополдович. В средата на 90-те години журналист попита Ростропович: „Вярно ли е, че сте се оженили за жена четири дни след като сте се запознали?“ — Вярно — съгласи се маестрото. „И какво мислите за това сега?“, не се отдръпна журналистът. „Мисля, че загубих четири дни!“, отговори Мстислав Леополдович. Те станаха съпруг и съпруга четири дни след като се срещнаха и живяха душа в душа дълъг и щастлив живот. Любовта на блестящия виолончелист Мстислав Ростропович и звездата на световната оперна сцена Галина Вишневская беше толкова ярка и красива, че вероятно би била достатъчна не за един, а за десет живота. За първи път се виждат в ресторант "Метропол". Изгряващата звезда на Болшой театър и младият виолончелист бяха сред гостите на приема на чуждестранната делегация. Мстислав Леополдович си спомня: „Вдигам очи и богинята слиза при мен от стълбите ... Дори загубих силата на речта. И точно в този момент реших, че тази жена ще бъде моя. Когато Вишневская се канеше да си тръгва, Ростропович настойчиво предложи да я изпрати. — Между другото, аз съм женен! — предупреди го Вишневская. — Между другото, ще видим това! той й отговори. След това беше фестивалът Пражка пролет, където се случиха всички най-важни неща. Там Вишневская най-накрая го видя: „Тънък, с очила, много характерно интелигентно лице, млад, но вече оплешивяващ, елегантен“, спомня си тя. „Както се оказа по-късно, когато разбра, че летя за Прага, той взе със себе си всичките си якета и вратовръзки и ги смени сутрин и вечер, надявайки се да впечатли.“ В онези пражки дни Ростропович нарича избраната си Галя, докато всички останали се обръщат към нея изключително като „Галина Павловна“. Той я хвана за ръката и я измъкна на улицата, принуди я да се прекачи през оградата, а когато Галина отказа да скочи от тази ограда, защото отдолу имаше мръсна локва, той без колебание съблече палтото си и го хвърли в тази локва, за да не си намокри краката. Друг път, по време на съвместна разходка, Ростропович забеляза продавач на цветя, отиде и купи цяла кошница с момини сълзи. За последната дневна сума. Първата им целувка също беше много необикновена. „Той влезе в стаята ми, седна на пианото…“, спомня си Галина Вишневская. - „Колко жалко, имам концерт извън града и няма да те чуя днес в Онегин - трябва да си прекрасна Татяна“ ... И изведнъж! Той изскочи иззад пианото и коленичи! Загубих се. Може би да го превърнете в шега? Но той продължава: „Съжалявам, когато се срещнахме за първи път в Москва, забелязах, че имате много красиви крака и исках да ги целуна.“ След това се наведе и целуна глезена ми! И тогава той се поклони и отиде при себе си. Или по някакъв начин тичаме по улицата покрай магазин, който продава кисели краставички. Съжалявах на глас, че магазинът е затворен, защото наистина искам кисели краставички ... Дойдох в стаята си, отворих килера - да взема нощни неща - и ... отскачах от страх: в килера, като бял призрак , има огромна кристална ваза, а в нея има момини сълзи и кисели краставички! Е, кога имаше време? Романът се развива бързо. Четири дни по-късно те се върнаха в Москва и Ростропович категорично зададе въпроса: „Или идваш да живееш при мен точно сега, или не ме обичаш и всичко между нас е свършено“. А Вишневская има десетгодишен надежден брак, верен и грижовен съпруг Марк Илич Рубин, директор на Ленинградския оперетен театър. Те преминаха през много заедно - той не спеше ден и нощ, опитвайки се да получи лекарство, което помогна да я спаси от туберкулоза, единственият им син почина малко след раждането ... Ситуацията не беше лесна и тогава тя просто избяга. Изпрати мъжа си за ягоди, а самата тя остави халат, чехли, какво ли не и хукна с един куфар. „Къде да бягам? Дори не знам адреса“, спомня си Галина Павловна. - Викам Слава от коридора: „Слава! отивам при теб!" Вика: "Чакам те!" И аз му викам: "Не знам къде да отида!" Той диктува: улица Немирович-Данченко, къща такава и такава. Тичам по стълбите като луда, краката ми се поддават, не знам как не си счупих главата. Седнах и извиках: "Улица Немирович-Данченко!" А шофьорът на таксито ме погледна и каза: „Да, можете да стигнете пеша - наблизо е, там, зад ъгъла.“ И викам: "Не знам, вземете ме, моля, ще ви платя!" „Чаках любов, за която си струваше да умра, като моите оперни героини“, спомня си Вишневская. „Ние се втурнахме един към друг и вече никакви сили не можеха да ни задържат.“ И тогава колата се приближи до къщата на Ростропович. Вишневская беше посрещната от сестра му Вероника. Самият той отиде до магазина. Качиха се в апартамента, отвориха вратата, а там - майка ми, София Николаевна, стои по нощница, с вечното "Беломор" в ъгъла на устата, сива плитка до коляното, едната ръка вече е в пеньоар, другият не може да влезе в ръкава си от вълнение ... Син преди три минутиДокато други артисти се страхуваха да имат деца, за да не съсипят кариерата си, Вишневская роди две дъщери. Докато беше бременна, Ростропович работеше усилено, не позволявайки на своята Жабка, както я наричаше, да се преуморява. „Сега трябва само да гледате красотата! каза й той. "Така че стой близо до огледалото." Когато дойде часът за раждане, той беше на турне и по телефона, крещейки, се молеше да не ражда без него. „Няма дори да дишам без теб“, обеща Вишневская. Ето какво си спомни тя: „И аз чаках! Вечерта на 17 март той се завърна у дома, вдъхновен от успеха на турнето, щастлив и горд, че царството на домашната жена е изпълнило всичките му заръки: съпругата му, едва движеща се, седеше в кресло и чакаше господаря си. И точно като магьосник от вълшебна кутия се появяват всякакви чудеса, така фантастични коприни, шалове, парфюми и някои други невероятно красиви неща, които нямах време да видя, и накрая от Славин изпадна луксозно кожено палто. куфар и паднах на колене. Аз просто ахнах и дума не можах да изрека от учудване, а лъчезарната Слава обикаляше и обясняваше: - Това ще ви отиде в очите ... От това поръчвате концертна рокля. Но щом видях тази материя, ми стана ясно, че е специално за теб. Виждаш ли колко е хубаво, че ме изчака - винаги съм прав. Сега ще имате добро настроение и ще ви е по-лесно да раждате. Веднага щом стане много болезнено, спомняте си красива рокля и всичко ще отмине. Той просто се пръскаше от гордост и удоволствие, че е толкова прекрасен, толкова богат съпруг, че успя да ми подари толкова красиви неща, каквито никоя друга театрална актриса няма. И знаех, че моят „богат“ съпруг и, както вече писаха английските вестници, „брилянтният Ростропович“, за да може да купи всички тези подаръци за мен, вероятно никога не е обядвал през двете седмици на турнето, защото той получи за концерт 80 лири, а останалите пари ... предаде на съветското посолство. На 18 март 1956 г. се ражда първата им дъщеря. Галина Павловна си спомня: „Исках да я нарека Екатерина, но получих тъжна бележка от Слава. „Умолявам ви да не правите това. Не можем да я наречем Екатерина по сериозни технически причини - в крайна сметка аз не произнасям буквите „r“ и тя пак ще ме дразни. Нека я наречем Олга." И две години по-късно се роди второто момиче, което беше кръстено Елена. Предстоят им щастливи, но много трудни времена: приятелство с опозорения Солженицин, лишаване от гражданство на СССР, лутане, успех и търсене на световната музикална сцена, пристигането на Мстислав Леополдович в Москва по време на августовския пуч от 1991 г., завръщане във вече нова Русия. В средата на 90-те години списание „Рийдърс Дайджест“ интервюира Ростропович. Кореспондентът попита: „Кажете ми, вярно ли е, че сте се оженили за жена четири дни след като сте се запознали?“ Музикантът каза: "Вярно!" След това попита: „Какво мислиш за това сега?“ Ростропович отговори: „Мисля, че загубих четири дни!“ А за този „най-добър отговор“ на списание „Рийдърс Дайджест“ виолончелистът получи чек за 40 долара. Той запази този чек като "голям бонус". Той го постави в специална рамка и в деня на златната сватба през май 2005 г. подари този артефакт на гостите, събрали се за юбилея в хотел "Метропол". Около триста гости, включително кралици и президенти, дойдоха в хотел "Метропол", за да поздравят юбилеите. Приемът беше организиран на най-високо ниво, а до всяка чиния имаше кристални вази чешко производство, с куп момини сълзи и една кисела краставичка... P.S. Обичат се един друг.. (Ала Герасимова)✨ Любoвь нa дecять жизнeй: Мcтиcлaв Pocтpoпoвич и Гaлинa Bишнeвcкaя

Приятели, реших да ви зарадвам с разнообразна циганска музика, но не само в клипове или текстове, но и да ги придружа с кратки есета за моите срещи с цигани и, където има, фрагменти от биографиите на най-талантливите представители на този народ - невероятни, изключителни, уникални музиканти, певци, композитори, актьори, режисьори, танцьори и по пътя споменете няколко дати, събития и факти от хилядолетната история на циганите ... О, ROMALÉ, ОТ КЪДЕ ИДВАШ? В този клип участват цигани от унгарското село Пашаб с техния оркестър. Днес те живеят там и пътуват от там с концерти из цяла Европа. Слушаме цигански песни и ги пеем. Циганските песни са били и се изпълняват на много езици по света и никога не излизат от мода! Те изпълват душите ни с желание за живот! В тях, без да се заглушават, звучат: радост, меланхолия, хумор, любов и дори някои примитивни човешки емоции, които в музиката на много други етнически групи отдавна са изчезнали, полирани от еволюцията в културата на човечеството. Нека музиката на циганите е украсена с някои национални черти на страната, в която са родени, но тя остава несравнима с нищо - ЦИГАНСКАТА МУЗИКА! Преди около хиляда години те мигрираха от Индия и се разпръснаха из Европа. Циганският език произлиза от санкрит, древноиндийският език на религиозната, философската, художествената и научната литература. Наричат ​​се роми или, както си спомням, руски цигани - ромали или роми. В безброй пътувания из страната съм ги срещал неведнъж в много градове на съюза. Прекрасни хора! В Одеса си спомням, че продаваха цветя някъде до гарата. Двама цигани стояха един до друг и, като искаха да намерят купувач, се надпреварваха един с друг, като се караха. Един дори ми каза, че състезателят има цветя, буквално: „по-късно смърдят“ ... В Москва, в концертната програма на ресторант Арбат, участва цигански певец, в чиито вени, както казаха, течеше кръвта на цигански барони. За съжаление не запомних името и фамилията му. Имаше страхотен глас и танцуваше прекрасно. И така, веднъж на ризата му (виждах това за първи и последен път в живота си) беше вързана луксозна вратовръзка от норка! Но в сравнение със златната вратовръзка, която краси ризата на циганина от тази снимка, вратовръзката от норка на познат художник от далечното ми минало вече не е впечатляваща!Слушайте и гледайте цигански певец от Холандия. Джанго Вагнер в съпровод на Rosenberg Trio Триото Rosenberg са трима братовчеди: Nonnie, Nous'che и Stochelo Rosenberg. Необходимо е да се напише отделна история за триото Розенберг, тъй като е просто невъзможно да се разкаже за всички тези прекрасни музиканти в една статия. ____________________________________________ В Италия, в един от парковете на Ладисполи (град на Тиренско море, където прекарахме три месеца преди да заминем за САЩ), видяхме цял лагер. Те останаха там няколко седмици и като ги гледахме, изглеждаше, че се озовахме на снимачната площадка на филм за циганите - коне, каруци, палатки, жени в ярки поли и шалове, пляскащи около огньовете. Чуйте как сладко пее това момче, циганин от Словакия В Санкт Петербург живее момче, което също има ангелски глас. Името му е Дейвид Череповецки. Вярно, не знам от коя година е видеото, в което той е невероятен, а капелата (без акомпанимент) изпълнява същата циганска песен, но момчето от Словакия я пее така, както само циганин може да пее! ______________________________________________ В Америка срещнахме цигани от ... Оренбург! Как са се озовали в САЩ, все още не знам. Живееха в апартаменти, а не в палатки... Естествено, говореха руски, както ние с вас и в руските ресторанти в Бруклин си устройвахме пищни пиршества и... свади. Ще опиша накратко схемата или графика на партито. И така, с голяма помпозност те влязоха в залата - мъже в костюми от три части със златни кичури по ръцете и вратовете и жени в невероятни вечерни рокли, също с тон бижута. Искам да отбележа, че никога не съм виждал някоя от тях в отворена рокля, да речем, с дълбоко деколте или голи рамене, с отворен гръб или просто в къса. И така, те седнаха на луксозно подредените маси. Те поставиха тези маси за тях по специален начин, тоест в двоен ред и затова бяха широки. В средата, на кръстовището на масите, беше изложена батерия от бутилки с различни алкохолни напитки. Те все още не пиеха и в края на вечерта неотворени бутилки бяха върнати в ресторанта, но това не им попречи да пият дълго и упорито. И сега беше време да оправим нещата ... Е, какво да кажа? Стигна се до грандиозен бой, в който участваха и жени! Използвани са чинии, бутилки, гарафи и, разбира се, столове, но нямаше ножове (с изключение на тъпи ножове за маса) и огнестрелни оръжия. Нашите американски охранители, полицаи в цивилни дрехи, отначало се опитаха да се намесят, но след нашето убеждаване, впоследствие винаги заедно с музикантите се изкачваха по няколко стъпала нагоре по стълбите, които водеха към балкона и съзерцаваха изпълнението със страхотно настроение. удоволствие! Щом се появи първата кръв, битката спря и всички, включително и мъжете, започнаха да плачат и да се прегръщат! Жените отидоха при паркирани автомобили, където им е била подготвена смяна на вечерната рокля. На всички партита всички жени без изключение винаги се преобличаха веднъж. Такава е традицията. Ходеше с много семейства, включително деца от всички възрасти. Те щедро плащаха на оркестъра и за майка им, почитана от всички гости, възрастна циганка, често ми поръчваха песента „Оренбургски пухен шал“! Веднъж красиво момче на 8 години, по време на почивка в оркестъра, успя да свали тенор саксофона от сцената и да отиде с него до самия изход, където беше спрян от същите озадачени американски пазачи. Едно от тези ченгета ми разказа странна история за циганин, който бил арестуван за дребна кражба. Когато го довели в полицейското управление и взели портфейла му, за да го разпознаят, заедно с документите в портфейла бил намерен карамфил от чисто злато. Полицаят попита какъв карамфил е? Човекът каза, че този карамфил е един от онези, които са били използвани при разпъването на Христос ... По време на Втората световна война циганите пострадаха жестоко! Цигански холокост - PORRAJMOS - (pauriemaus), което буквално означава "поглъщане" на цигански език. Рядко произнасят тази дума на глас... Триста-петстотин хиляди цигани са били унищожени от нацистите, особено в Аушвиц. В Германия видях със собствените си очи безброй редици снимки на циганки по стените в Равенсбрук, концентрационен лагер за жени и деца. Песента "ТОВА Е ГОЛЯМА КЪЩА В АУШВИЦ" по текст на Ружена Даниелова За първи път чух... Този клип е фрагмент от филма "LATCHO DROM". За филма и неговия режисьор ще разкажа по-долу. В Аушвиц има Велика къща от Ружена Даниелова Ausvicate здравей кхер брато Odoj besel mro pirano Безел, безел гондолинел Te pre mande pobisterel O tu kalo cirikloro Lidza mange mro lilro Lidza, lidza mra romake Hoj som phandlo Ausvicate Ausvicate bokha гола Te so te chal amen nane Ани ода котер маро O blokris bibachtl В АУШВИЦ ИМА ГОЛЯМА КЪЩА В Аушвиц има голяма къща. Съпругът ми е в плен. Седи и плаче от мъка Документ за самоличностЗингарина идва от Франция в Трансилвания, придружена от близката си приятелка Мари и Луминица, водач и преводач. Тя дойде не само да посети тази провинция в Румъния, но и да намери своя любовник, музикант на име Милан, от когото забременя и той я напусна, без да се сбогува. Тя го намира и при срещата той я отхвърля жестоко. Зингарина, в пълно отчаяние, напуска двамата си спътници и едва оцелява, следвайки малко момиченце, скитник. Съдбата й се променя към по-добро, когато среща Чангал, търговец на колела. Този откъс от песента "ЧИКИ ЧИКИ" (Чики, Чики) от филма "Трансилвания" нямаше как да не го споделя с вас, тъй като статията ми е предимно за музика. Но песента "Чики Чики" вече е изцяло изпълнена от същата румънска певица Паля Беа ___________________________________________ Сега, нека се върнем към нашите родни руски цигани и да слушаме незабравимите, любими, уникални АЛЕШ ДИМИТРИЕВИЧ. — Довиждане, приятелю, довиждане. Песента е написана, както знаем, по стихове на Сергей Йесенин. Въпреки че текстът е леко променен, песента не губи много от това. Най-скъпите за сърцето ми спомени са свързани с нея и днес, както и преди много години, стиховете на СЕРГЕЙ ЙЕСЕНИН, изпяти с гласа на АЛЕШ ДИМТРИЕВИЧ, предизвикват у мен безпокойство и безнадеждна тъга ... За да разсеете тази болезнена тъга, чуйте песента "БЕДЕН". Пее ЛЕОНИСИЯ ЕРДЕНКО! Голям певец и страхотен изпълни тази песен! И когато второто момиче се появи, красота - танцьорка тогава мисля, че не само мъжете в залата, но и всички загинали в района се разтревожиха! Алексей Беслепкин - китара, Андрей Чистяков - цигулка. Концертът се състоя в Пенза, 2006 г Името на втория китарист не се споменава. Обожавам гласа на певицата Лидия Гулеско! Какво може да се каже за нея? КРАЛИЦА! Лидия Ивановна Гулеско (1917 - 05.06.1977) - изпълнител на народни песни и цигански романси. Имаме информация за Лидия Ивановна на нашия уебсайт. И така, преминавайки към третия филм на Тони Гатлиф, VENGO, което на цигански означава „отивам“, но как аз разбира се, също означава "отмъщение" или "вендета" Песента, която предстои да чуете, се казва „Nasi en Alamo“ (I was born in the Alamo) и стана изключително популярна след излизането на филма. Тя като че ли е дадена в нас от чувство на болка и загуба, което прониква в цялата картина. След издаването на VENGO, много хора просто полудяха по "Nasi en Alamo" и искаха да научат повече за певеца Remedios Silva Pisa. За съжаление информацията за Силва Пиза е много оскъдна, с изключение на слуховете, че е записала "Nasi en Alamo" на 16-годишна възраст. Известно е също, че песента принадлежи на творчеството на гръцките цигани от много поколения. Ето съдържанието на руски, което е преведено от надписите на английски на клипа. „Nasi en Alamo“ – Роден съм в Аламо Нямам място в живота. Нямам държава и родина. Правя огън с пръсти Със сърцето си пея за теб И струните на сърцето ми плачат. Когато нашите жени пеят Те са вашата тъга Разсейте с чара им. Четейки кредитите, научаваме, че гърците някога са объркали циганите с египтяните. Казват още, че песента е написана през 1992 г. от композитора Дионисис Цакинис (Дионисис Цакинис) и се изпълнява от много гръцки певци, както и от самия композитор. В гръцката версия песента се казва Balamo (Баламо), което на цигански означава бял човек, странник, а не циганин. Остави ме, остави ме Нямам място в живота и нищо не ме очаква в бъдеще. Аз нямам дом. С натежало сърце и треперещи ръце, Мечтая да опъна палатката си В една далечна страна Остави ме, остави ме. Грижиш се само за себе си А аз съм непознат тук и е време да си тръгвам. Когато нашите жени танцуват Сладката миризма на техния парфюм ви обгръща И ръцете им те прегръщат __________________________________________________ ___ Е, защо не ни чуете ДВЕ КИТАРИ! Великият френски шансоние ШАРЛ АЗНАВУР пее! А сега искам да ви запозная с друга популярна версия на „Nasi en Alamo“, изпълнена от Ясмин Леви (Ясмин Леви), израелска сефардска певица. Папа Ясмин, Ицхак Леви (Ишак Леви) е от Турция. Той беше кантор, композитор и дългогодишен директор на юдейско-испанската програма на радио Кол Израел (Кол Израел - Гласът на Израел или Израелското национално радио). Той има огромен принос за откриването, изследването, събирането и опазването на песните на испанските евреи и еврейско-испанското културно наследство от 15 век! Ладино езикът, както го познаваме, е езикът на сефарадските евреи, които са били изгонени от Испания през 1492 г. и са намерили подслон главно в Турция. Фламенко е жанр – диалог между китара, песен и танц. От различни източници на информация научих, че фламенкото е дошло при нас от Андалусия и е резултат от смесица от култури: арабска, християнска, еврейска и циганска. Има стотици различни видове фламенко като: SEGUIRIYAS, SOLIERAS, ALEGRIAS, MALAGUENIAS, FANDANGOS, ZAPATEADO,Како, горд и красив мъж, глава на клана, който се радва на голямо влияние в местната общност. Той е поразен от смъртта на любимата си дъщеря, непрекъснато посещава гроба й, мълчаливо скърби за смъртта й, гледайки снимката и тази любов се трансформира във вниманието и закрилата на неговия племенник с умствени увреждания, Диего. Братът на Како, бащата на Диего, се укрива от властите, след като уби човек от семейство Каравака, който също се ползва с влияние сред местното население. Когато Како отказва да предаде брат си, хората от семейство Каравака губят търпение и не получават отговор, заплашват да убият умствено изостаналия Диего. Како осъзнава, че не е в състояние да прекъсне този безкраен цикъл от кървава вендета... Но как може сега да защити тези, които обича? Филмът спечели наградата "Сезар" за оригинална музика. Самият филм имитация на Кръстникът ли е? Е, нека бъде, но колко невероятни песни и танци има в него. Не бих ви отегчавал със съдържанието, но клипчето е много добро и без предговор (кой, какво и къде) би било неразбираемо. За съжаление преводът на тази песен не е достъпен за мен - не знам езика и не намерих превод на английски. Ако някой от вас може да преведе - ще съм много благодарна. Песен на Ариконамел. Написана в ансамбъла "Gritos de Guerra" (Gritos de Guerra - буквален превод от испански: Бойни викове). Рамон Пиза Борха пее. Китаристът Емилио де лос Сантос го придружава и пее заедно. Разбира се, в женските вокали безпогрешно разпознаваме звученето на уникалния глас на Силва Пис – момичето, което пее: „I was born in the Alamo” в оригиналната версия. Музиката се акцентира с пляскане (длани), гърлен викове, оживени от различни перкусии и, както аз изглежда отново е отличен пример за това полиран, органичен израз на човека емоции. Нека се върнем за малко в Русия и ще ви разкажа една кратка история от моята младост. Случи се през студентските ми години. Бях на 16 години. Веднъж отворих вратата на група цигани с деца: малки - малки по-малко. Един попита дали искам да знам какво крие бъдещето за мен. Докато тя питаше, децата, вече в стаята, тичаха в кръг и пипаха и дърпаха всичко, което им се виждаше. Аз, разбира се, се съгласих. Всички влязоха в стаята, която делях с още едно момиче, също студентка по музика. училище (описва този епизод подробно в книгата). Ние с нея живеехме много, много скромно, като студенти. В допълнение към печката - тенджера в центъра на стаята, с тръба до тавана, пиано с въртящ се стол, две тесни железни легла и маса с два стола (самата маса беше закована за стена и следователно имаше само два крака), в стаята нямаше мебели. Прозорците бяха без пердета - само капаци, които се затваряха през нощта, тъй като апартаментът беше на първия етаж. Циганите се огледали и разбрали, че не получават внушителна сума за гадаене. Стояха в нерешителност и изведнъж единият ме попита дали имам шевна игла. Разбира се, имах шевна игла - чисто нова, лъскава, забита в макара с черен конец, която лежеше на перваза на прозореца на купчина с други боклуци. Показах й иглата. Тя не я докосна и само ми предложи да я държа в юмрук. Направих каквото ми казаха. Буквално пет секунди по-късно тя нареди да отвори юмрука си и видях игла в дланта си ... Само че вместо лъскаво, чисто ново, беше ръждясало, почерняло, сякаш е лежало години наред в земята. Никога не съм успявал да намеря разумно обяснение за този феномен. Тогава циганинът ми каза, че животът ми ще бъде пълен с дълги пътувания и че в бъдеще ме очакват мъка, тревога и сълзи. Никой дори не помисли за моята кариера на певица или емиграция ... Не ми взеха пари и си тръгнаха, дрънкайки с многобройни гривни, мъниста и обеци. __________________________________________________ И накрая, предлагам на вашето внимание една песен, превърнала се в цигански химн. Пях я в Русия, разбира се, в ресторант „Арбат“. Кой ще ме пусне при Лундстрем... И в САЩ доста често я пеех по ресторанти, но не знаех, че е цигански химн. Ето и стиховете на цигански. OPRE ROMA Gyelem, gyelem, longone dromensa, Maladilem bakhtale Romensa. A, Romale, katar tumen aven, Е царенса, бахтале дроменса. A, Romale, А, Чавале. Семейство Vi mansa su bari, Мудардала е кали легия; Aven mansa sar e lumnyatse Roma Kai phutaile e Romane dromensa. Ake vriama, usti Rom akana, Амин Худаса мисто кай кераса. А, Ромале А, Чавале. ЦИГАНСКИ ХИМН Извървял съм много пътища Срещнах щастливи цигани. Обиколих земята надлъж и нашир Срещнах щастливи цигани. О, големи цигани, о, млади цигани, откъде сте дошли? С фургони и палатки, по тези щастливи пътища? Някога имах голямо семейство Но те бяха убити от черните легиони; Елате с мен, всички цигани на света, Там, където се отвориха пътищата за циганите. Времето дойде, ставайте, цигани! Ако искаме, то с делата си Ще се издигнем високо О, възрастни цигани, о, вЦыгане! Как прекрасна ваша музыка...

Майя Розова. Los Angeles.

 

Друзья я решила порадовать вас разнообразной цыганской музыкой, но не просто в клипах или текстами песен, а так же, сопроводить их краткими очерками о моих встречах с цыганами и, где доступно, фрагментами из биографий талантливейших представителей этого народа - удивительными, незаурядными, уникальными музыкантами, певцами, композиторами, актёрами, режиссёрами, танцорами и , по ходу, упомянуть несколько дат, событий и фактов из тысячелетней истории цыган...

 

 

 

Съвсем случайно купихме цигулката на Витя. Вървях по броканта и видях невероятно нещо. Не съм изкуствовед или специалист, но целият ми живот е бил сред музиканти, сред които има много цигулари. И тази цигулка ме шокира с идеалността си. Съвсем не беше на мястото си на този пазар за селски боклуци, имаше калъф, но лъкът не беше роден. Но това вече нямаше значение. Те поискаха скъпо цигулката. Но за 17 век е почти безплатно. Съпругът плати без да гледа. У дома разбрахме, че е невъзможно да го настроим, трябваше да се ремонтира. Магистрите ми казаха в университета. „И мисля, че говори руски“, ми казаха. Голяма и красива къща в сърцето на Тулуза. Звъня по домофона: — Мосю Леви? - Мадам, не изкривявайте страхотния френски език, все още помня руския много добре. Издигайки се на втория етаж, намирам апартамент, но не ми го отварят веднага. Забелязах, че ключалките са много ниско на вратите. „Може би собственикът на апартамента е джудже“, помислих си, но в този момент вратата бавно се отвори и видях, че собственикът на апартамента не е джудже, а ползвател на инвалидна количка. - Как се казваш, скъпа? - Чух характерен еврейски, одески диалект. - Александра, по-точно, Саша, - бях смутен. - Ще те наричам Шура, у нас всички Александрови и Александър се казваха Шурс, няма ли да се обидиш? Баба ми също ме наричаше Шура. - И ме наричайте Михаил Давидович или чичо Миша, както предпочитате. Незабелязано се озовахме в огромно помещение с високи тавани. Някакви механизми, отвертки и непознати за мен инструменти лежаха навсякъде, огромни шкафове до тавана (щом се качи в тях) бяха натъпкани с някакви части от цигулки, виоли, струни, стърчащи от най-необичайни и неразбираеми места. Това беше светая светих - работилницата на майстора на цигулката. Страдивари и Амати вероятно са работили в едни и същи работилници. Дори ми се стори, че те трябваше да изглеждат точно както собственикът на цялото това богатство. - Какво ми донесе? Вземи го. - Михаил Давидович, купихме цигулка на битпазар, хубаво нещо, но според мен тя лежеше на тавана без нужда от век. Дори не знам колко работа имате тук, колкото и да струва, ще платя, наистина искам да го подредя. И отворих кутията. Михаил Давидович погледна цигулката. Той внимателно, както първия път, когато баба му взе бебе на ръце, взе я на ръце, доближи я до лицето й, разгъна, обърна, обърна от всички страни. След това я постави на колене и излезе в съседната стая, като затвори вратата след себе си. Останах прав, без да знам къде да седна или какво да правя. Изведнъж чух ридания зад вратата. Просто замръзнах. Осени ме ужасна мисъл. Отворих вратата. Старецът целуна цигулката, сълзите капнаха върху нея на големи капки, той ги избърса с ръкава на старото си сако и пак целуна. - Боречка, ти си моята Боречка! Съжалявам. Простете ми — измърмори Михаил Давидович. Вече не знаех какво да правя, а времето спря. Колко време е минало, не помня. Колко време стоях зад плачещия старец? Спомням си, че се опитвах да не вдигам шум, но яката на суичъра ми беше напълно мокра от сълзи. Често съм виждал такава вълна от скръб и сълзи, начина, по който майките плачат до леглото на мъртво дете. Така че плачи за загуба, загуба. Михаил Давидович се успокои, поседя малко. Реших да наруша мълчанието. — Михаил Давидович. Това е твоята цигулка. Не бъркам?" Клекнах до количката му, за да мога да видя лицето му. - Шурочка, това е цигулката на по-големия ми брат Боречка. Той си тръгна с нея, а аз с друга, тогава бях само на 5 години и тази ми беше голяма. Но я знам наизуст. Знаех, че когато порасна, Боречка вече ще свири на дядовата цигулка, а тази ще е моя. Виждате ли тази драскотина? Това е драскотината на Боречка - и Михаил Давидович отново целуна мястото, където наистина имаше едва забележима драскотина. - И тук колчетата са други, струните вече не са Боречкини, все пак оттогава са минали почти 80 години. Той замълча, но вече не плачеше. „В Аушвиц всичките ни вещи веднага ни бяха отнети и никога повече не видях нито баща си, нито майка си, нито брат си, какви цигулки има там. Изпратиха ме в отделна колиба за най-малките, бяхме подложени на медицински експерименти. Боречка почина много скоро. И аз живея тук. А сега носите цигулката му. Как стигна от Полша до вашия селски пазар? Ум невероятен! Сигурно Боречка ме вика при нея. Толкова много ми липсва“, и Михаил Давидович отново заплака. Беше ме срам да го отвлека от скръбта, тихо станах и исках да си тръгна на пръсти, но Михаил Давидович ме повика. - Шурочка, къде си? Не сме се разбрали за нищо! И той избърса сълзите си и продължи с весел глас. „Със сигурност ще направя цигулка за вас, но няма да взема пари. Щом ти попадна в ръцете и ми го донесе, значи Боречка иска детето ти да играе на него. - Михаил Давидович, но това не е възможно, мога да си представя колко работа имате. Не, скъпа моя, не мога. Ти ми направи такъв подарък. Това е като съобщение от брат. Все едно не е имало война. Поне нещо беше останало от него, но никога не съм се надявал да намеря нещо от този живот. Живеехме в Одеса през 1941 г. Озовах се в Тулуза след войната, осиновиха ме вторият ми баща и майка. И оттогава никога не съм бил в Одеса. Дайте ми подарък, обещайте, че ще играете на него. И че вашите внуци също ще го играят, както беше в моето семейство. обещание. - Ще опитам, но не мога да обещая, напоследък децата не слушат родителите си. Твоите ще ме послушат, сигурен съм. Напиши ми телефона си тук, по-голям. Ще ти се обадя веднага щом го направя. Разделихме се като добри приятели. Той вече се шегуваше и усмихваше, държеше ме дълго за ръката и разказваше вицове за евреите. Минаха пет или шест седмици. Обади ми се непознат мъжки глас и каза на френски: — Мадам Шура — каза той с ударение върху последната сричка. Сърцето ми се сви. Да, слушам те. - Казвам се Борис Леви, баща ми почина, той ме помоли да ти подаря цигулка. Заповядайте утре, моля, ще бъде едва 30-ият ден. Той помоли да не ви го дава по-рано ... Александра ЛемеслеТова е ка✨Скрипка

Скрипку Вите мы купили совершенно случайно. Я шла по броканту и увидела потрясающую вещь. Я не искусствовед и не специалист, но вся моя жизнь среди музыкантов, среди которых немало скрипачей. И эта скрипка меня потрясла своей идеальностью. Она была абсолютно неуместна на этом сельском старьевом рынке, у нее был чехол, но смычок был неродной. Но это уже было неважно. За скрипку просили дорого. Но для 17 века это было почти бесплатно. Муж заплатил, не глядя. Дома мы поняли, что настроить ее невозможно, нужно ремонтировать. Мастера мне подсказали в университете.  Читать далее

През 1955 г. примабалерината на Болшой театър Мая Плисецкая е сред гостите на Лили Брик, приятелка и наследница на Маяковски, на музикална вечер. На пианото седна младият композитор Родион Шчедрин, който направи вдъхновяващо впечатление на публиката със свиренето си. Родион и Мая бяха представени един на друг, но този ден между 22-годишния музикант и 29-годишната балерина не пламна искра. Три години по-късно, през март 1958 г., Шчедрин вижда Плисецкая на репетиция в театъра - гъвкава, грациозна, по бански и чорапогащник като втора кожа, и тук, както по-късно се шегува Мая Михайловна, "старецът Фройд победи". Композиторът я покани да кара кола из Москва вечер и шест месеца по-късно, на 2 октомври, двойката се ожени. Честно казано, отбелязваме: не само чувственото привличане, но и невероятното родство на душите събра тези два таланта. И двамата не толерираха фалша и сервилността в хората, винаги се подкрепяха във всичко, обичаха да четат, да пътуват, да приемат гости, бяха запалени футболни фенове. Често ги бъркаха с брат и сестра поради външната им прилика, сходство на героите и еднакво отношение към живота. Плисецкая става муза за Шчедрин, на която отново, според самата Мая Михайловна, той подарява балети вместо диаманти: „Ана Каренина“ (1972), „Чайка“ (1980), „Дама с куче“ (1985). И това не беше просто посвещение на музиката на любимата му съпруга: Плисецкая танцува ролите на главните герои в тези балети. Мая Михайловна „Когато го видях за първи път, той беше на 22 години. Беше красив и необикновен! Тази вечер свиреше чудесно: и свои неща, и Шопен. Свирено така, както не съм го чувал през живота си. Знаете ли, в изкуството понякога една малка капка решава всичко. Тук той се оказа малко по-вдъхновен, по-висок от другите музиканти. Освен това беше естествено елегантен. Джентълмен по природа. Той ме държеше на повърхността. Родион ми написа балети. Даваше идеи. Той вдъхнови. Това е уникално. Това е рядкост. Защото той е рядък. Той е уникален. Не познавам хора като него. Толкова цялостен, толкова независим в мисълта, толкова талантлив, дори брилянтен. Цял живот се възхищавам на съпруга си. Никога не ме е разочаровал по никакъв начин. Може би затова бракът ни продължи толкова дълго. Няма значение кой е съпругът и съпругата по професия. Или съвпадат като човешки същества, или са напълно чужди, несвързани помежду си. Тогава те са отхвърлени, започват да се дразнят един на друг и няма как да се измъкнат от това. И това, очевидно, е чиста биология. Шчедрин винаги е бил в сянката на прожекторите на моя гръмък успех. Но за моя радост никога не съм страдал от това. Иначе нямаше да живеем толкова безоблачно толкова години заедно. Мечтая за едно нещо, Шчедрин да живее по-дълго. Мадам Шчедрин Без него животът губи интерес за мен. Щях да го последвам в Сибир на същия миг. Бих го следвал навсякъде. Където иска. Всеки човек има своите недостатъци. А той ги няма. Честно казано. Защото той е специален. Защото той е гений. Като цяло мисля, че ако нашата среща не се беше състояла, може би отдавна нямаше да ме има на света. Знаеш ли, той все още ми подарява цветя всеки ден. Дори ми е неудобно да го кажа, но е така. Всеки ден. Цял живот..." На въпрос дали познават чувството на ревност, Плисецкая отговори: „Обичам го толкова много, че не ревнувам. Обичам повече от живота. Не мога да си представя живота без него. Нямам нужда от нея." Балерината обича да я наричат ​​"мадам Шчедрин". „Обичам да ме наричат ​​така. Не само, че не се обиждам, но с удоволствие отговарям. Харесва ми да съм негова мадам" Родион Константинович „Господ Бог просто ни събра. Съвпадахме. Не мога да кажа, че и двамата имаме ангелски характер. Това не би било вярно. Но ние с Мая сме лесни. Тя има едно невероятно качество - тя е бърза. Страхотно общуване! Според мен това е едно от основните условия за дълъг семеен живот: жената не трябва да таи злоба към любим човек. Каква е тя в реалния живот? В живота ми? Напълно непретенциозен. Замислен. симпатичен. Мил. привързан. Нищо от Прима, свикнала с аплодисменти. Да си Мая Плисецкая не е лесно. Да, и съпругът на Мая Плисецкая е труден. Но никога не съм се уморявал от проблемите на Мая. Нейните тревоги и оплаквания винаги са ме трогвали повече от моите собствени. Вероятно няма да намерите обяснение за това, освен думата „любов“. Не знам колко Господ ще ни остави да живеем на тази вълшебна земя. Но съм безкрайно благодарен на Небето и Съдбата, които свързаха живота ни с нея. Изпитали сме Щастието. Заедно сме познали Любовта и сме познали Нежността. Искам да заявя любовта си на жена си. Да кажа публично, че обичам тази жена. Че за мен Мая е най-добрата сред най-красивите жени на нашата планета. Мая Плисецкая и Родион Шчедрин са пример за истинска любов. Формула любви Типичные ловушки для браков знаменитостей — соперничество и свободные взгляды на любовь. В отношениях Плисецкой и Щедрина этого не было: они не ревновали к славе друг друга, не искали увлечений на стороне, умели уступать и договариваться, имели общие интересы. Главным в семье безоговорочно был Щедрин, Майя Михайловна не раз подчеркивала в интервью, что было бы большой глупостью вести себя дома как избалованная овациями капризная прима — гораздо правильнее и приятнее быть хрупкой и женственной, позволять о себе заботиться и самой в ответ заботиться о муже. Печальное известие 2 мая 2015 года в Германии на 90-м году жизни скончалась балерина, народная артистка СССР Майя Плисецкая. Она умерла от тяжелого сердечного приступа. Врачи боролись, но ничего не смогли сделать... Май унес Майю... Завещание Майи Плисецкой Знаменитая балерина завещала кремировать свое тело, а прах развеять над Россией. Согласно завещанию обоих супругов, их тела должны быть сожжены. «Последняя воля такова. Тела наши после смерти сжечь, и когда настанет печальный час ухода из жизни того из нас, кто прожил дольше, или в случае нашей одновременной смерти оба наши праха соединить воедино и развеять над Россией», — говорится в тексте завещания.✨ Великие истории любви: Майя Плисецкая и Родион Щедрин

Когато Австрия е окупирана от нацистите през март 1938 г., 68-годишният композитор Франц Лехар остава във Виена. Той не беше подложен на репресии, въпреки че оперетите му - ярки, нетрадиционни, искрени - изобщо не отговаряха на нацистките стандарти - в тях участваха евреи ("Тинкър"), цигани ("Циганска любов", "Фраскита"), руснаци ("Кукувица", "Царевич"), китайски ("Жълто яке", "Страната на усмивките"), френски ("Весела вдовица", "Пролет в Париж", "Кло-Кло"), поляци ("Синя мазурка" ). Но приятелите му умират в концентрационни лагери или са принудени да емигрират. И Лехар успя да спаси еврейската си съпруга само благодарение на високото покровителство ... Те се запознават, когато Лехар е на тридесет и три и до 1938 г. живеят заедно тридесет и пет години: двадесет преди брака, докато Софи се разведе от първия си съпруг, и петнадесет след това. Стари приятели се шегуваха: „Лехар се ожени, за да бъде свободен“ и в това имаше известна истина. Софи се оказа идеална съпруга, тя ръководеше къщата, грижеше се за гардероба му, грижеше се за прислугата и готвача, утешаваше го, когато отчаянието го завладя, знаеше как да се справи с изблиците му на ярост ... Те се срещнаха в Бад Ишъл, курортен град, обичан от австрийското благородство. Австрийската империя тогава е огромна, мирна и богата, Виена е космополитна и жизнерадостна. По това време току-що го сполетя първият успех: „Виенските жени“ бяха разпродадени в театър „Ан дер Виен“, името му гръмна във Виена. Строен, стегнат, с пищни офицерски мустаци, младият композитор е имал афери с млади красавици и омъжени дами и дори не е предполагал, че една от тях, червенокосата Софи, ще стане жената на живота му... Път към успеха Внук на стъклар, син на капелмайстор на полков оркестър, Франц Лехар постъпва в Пражката консерватория на дванадесет години, учи и живее от ръка на уста - сам, още момче, в непознат град. Завършва консерваторията сред най-добрите и веднага получава работа като цигулар-акомпанятор в малкия театър на Бармен-Елберфелд. И тогава баща му уреди сина си да бъде нает като капелмайстор в полк в провинциалния Лосонец - в крайна сметка солидна заплата и военна униформа в Австрия от онези години бяха по-надеждни от занаята на композитора. Вярно, скуката в Лосонец беше смъртна. Ето защо Лехар скоро се премества в полка в красивия пристанищен град Пула, водещ своята история от незапомнени времена, основната база на австро-унгарския флот.Негов приятел беше италианец, капитан Фалзари. Заедно те написаха операта "Кукувица": Фалзари композира либрето от живота на руски затворници, Лехар го постави на музика. На следващата 1896 г. е поставена в Лайпциг, успехът е съмнителен. На премиерата обаче ръкопляскаха, пресата беше отлична, но скоро Кукувицата слезе от сцената. Но Франц вкуси театралната слава и се влюби в нейния вкус към живота. Скоро той е преместен във Виена като капелмайстор в 26-ти пехотен полк и тогава започва съвсем различен, истински живот. Той дирижира на балове, карнавали, пързалки - и постоянно се влюбва. Когато полкът на Лехар беше прехвърлен в провинциите, той не искаше да се раздели с Виена. Подава оставка и получава работа като диригент в театър Ан дер Виен. Не е известно как би се развила съдбата му, ако не беше Лизи, дъщерята на известния по това време Виктор Леон, автор на комедии, драми, водевили, както и либрета, които се радваха на голям успех. Тя моли баща си да напише либрето за красивия Лехар. Ден след премиерата в Карлтеатър на създадения от тях заедно Решетник, бившият военен капелмайстор се събуди известен! "Весела вдовица" Но истинската световна слава идва едва три години по-късно, след поставянето на Веселата вдовица в Ан дер Виен. Двама режисьори, Карчаг и Валнер, бяха доста скептични и отказаха на Лехар репетиции и финансиране. На прослушването един от тях си запуши ушите и извика: - Това е ужасно! Не музика, а призракът на фалита! Такива иновации не могат да имат успех у нас! Къде е Виена? Пееща, засмяна, чувствителна Виена, която нашите зрители искат да видят и чуят? Но Веселата вдовица беше спасена... от актьорите, които се влюбиха в музиката му. Те репетираха след представления през нощта. Реквизиторите взеха костюми и декори от театрални боклуци. В три часа сутринта работата приключи и кабарето, платено от Леон, отведе писателя и трупата у дома. Обвързани с договор, директорите на An der Wien дори се опитаха да предложат на Лехар компенсация - пет хиляди крони, но актьорите разубедиха композитора. Успехът на премиерата беше огромен. Карчаг и Валнер се поклониха заедно с автора. Първоначално щяха да снимат оперетата след петдесет представления, но скоро видяха, че таксите не падат. Виенчани са гледали „Вдовицата“ два-три пъти. На шестстотния юбилеен спектакъл на авторите и актьорите бяха връчени не само лаврови, но и златни и сребърни венци. По това време успехът на „Веселата вдовица“ далеч надхвърля Европа, аплодират я в САЩ, Япония, Латинска Америка... И Франц отведе Софи от нейния уважаван и скучен съпруг и заживя с нея като със съпругата си. Вярно е, че през първите години не можеха да се оженят - съпругът на Софи не даде развод. Но това изобщо не развали щастието им. Изглеждаше, че сега животът им ще бъде напълно безоблачен и ако нещастието избухне в него, те лесно ще ги преживеят заедно. Така беше ... до 1938 г. Ужасна оферта Когато Вермахтът навлиза в Австрия, републиката е присъединена към Германия. Много виенчани поздравиха Хитлер, онези, които бяха против него, се скриха. Лехар чува слухове за арести, депортации на евреи, че много от приятелите му са изчезнали безследно. Ричард Таубер, неговият златен глас, певец, който дълги години изпълнява главните роли в Легариадите, емигрира в Съединените щати. Либретистите Фриц Грюнбаум и Фриц Ленер попадат в концентрационен лагер... Самият Лехар беше твърде известен, за да го докоснат неприятности. „Легариадите“ продължават в нова Германия и фюрерът го харесва, един ден го представят на д-р Гьобелс и той изрича много комплименти към композитора. Гьобелс (вдясно) обучава композитори (1936 г.). В центъра е Lehár, отляво е музикалният издател Бернхард Херцмански (който ще се озове в концентрационния лагер Дахау две години по-късно). Снимка от Германския федерален архив Но един ден той е поканен на мястото си от императорския губернатор на Австрия, групенфюрер от СС Артур Зайс-Инкварт. Той информира Лехар, че неговите оперети вече не отговарят на духа на времето, защото в тях играят хора от по-ниски националности - руснаци, французи, цигани, поляци, китайци и дори евреи. (Лехар беше принуден да се съгласи с това и в окупираната от нацистите Европа много от неговите оперети бяха преработени и без да се споменават имената на еврейските автори на либретото. Например „Циганска любов“ беше изчистена от цигански герои и поставена през 1943 г. в Будапеща под заглавието „Вагабонд студент“). Но най-лошото е, че Сейс-Инкварт каза, че Лехар трябва да се разведе със Софи, защото тя е еврейка. И само три дни за размисъл. В случай на отказ всичките му оперети ще бъдат забранени, а имуществото му ще бъде конфискувано. Опасен ексцентричен Алберт Лехар разбра едно: не можеше да предаде Софи. Ако той се разведе, тя ще бъде изпратена в концентрационен лагер. Ако той откаже, ще се случи същото - и без значение как самият той беше там с нея ... Но какво можеше да направи? Вече не беше възможно да се бяга. Помолете мощни приятели за помощ? Но всички негови приятели, известни артисти и театрални режисьори, банкери и високопоставени военни, бяха вчерашни хора. През 1938 г. те не решават нищо и не могат да му помогнат по никакъв начин.И тогава си спомни един човек. Те разказаха невероятното за него: сякаш се държеше както иска и правеше неща, за които нацистите биха убили всеки друг на място, но той се размина с всичко. Например, веднъж той видя как щурмовик окачи плакат с надпис: „Аз съм еврейска свиня!“ около врата на стара еврейка, приближи се до жената, свали плаката и го изхвърли. И когато щурмовият самолет се опита да го спре, той го повали на земята с един удар. При друг случай той се присъедини към еврейските жени, които бяха принудени да мият тротоара с четки за зъби - той коленичи и започна да търка тротоара с носна кърпа ... А щурмоваците само провериха документите му ... и се извиниха. В същото време той не беше нито важен служител, нито почетен воин, а само главен инженер на едно от виенските филмови студия. Всичко беше обяснено просто. Фамилията на човека беше... Гьоринг. Алберт Гьоринг Алберт Гьоринг, по-малкият брат на втория човек в Райха, фелдмаршал Херман Гьоринг, беше напълно различен от известния си роднина. Естет, книжовник и бонвиван, той обичаше бързите коли, доброто вино и красивите жени. Не толерираше нацистите. И за да не ги види, той напусна Берлин за Виена и взе австрийско гражданство. Но сега и те дойдоха тук ... В същото време Херман много обичаше по-малкия си брат и му прости всичките му лудории. Лехар имаше късмет: чрез общи познати той се свърза с Алберт. Той веднага отиде в Берлин, при Херман, а на следващата вечер се обади на полудялия от тревога композитор. Всичко се намести. Херман Гьоринг, голям почитател на оперетите на Лехар, няма да му позволи да го обиди. Софи ще получи званието "почетен ариец", което ще й осигури абсолютна защита. Основното е, че самият Лехар трябва да стане пълен привърженик на новата Германия. Лехар се съгласи с това. Той благодари на Алберт Гьоринг и двамата се разделиха. Всеки има свой собствен път Следващите години бяха прекарани по различни начини. Лехар живее, приспособявайки се към обстоятелствата: получава почести от новото правителство и преработва своите оперети в „духа на времето“. Може да се каже, че не са докоснати. Но титлата почетен ариец не освобождава Софи от задължението да се отчита редовно в полицията и да описва имуществото си като еврейско. Веднъж Гестапо се опита да я арестува и Лехар трябваше да спаси жена си с помощта на местен гаулайтер. Оттогава Софи винаги носи със себе си шишенце с отрова. Франц и Софи Лехар От друга страна, Алберт Гьоринг се държеше така, сякаш искаше да отиде на бесилката: на гала вечери той публично отказваше да седне до почитаните нацисти, заявявайки, че убийците са отвратителни за него. Още преди избухването на Втората световна война той започва да спасява заплашените от концлагера, с негова помощ десетки хора бягат от Австрия. Той раздразни Гестапо толкова много, че Химлер помоли райхсмаршала на военновъздушните сили да успокои по-малкия му брат. Алберт Гьоринг беше интелигентен инженер и Херман го изпрати в окупираната Чехия, във фабриките на Шкода. Но там Алберт се присъединява към Съпротивата, подбира затворници за работа във фабрики в концентрационни лагери и им помага да избягат. След войната Лехар и Софи заминават за Швейцария, а Алберт Гьоринг е арестуван от американците: никой не вярва, че собственият брат на Гьоринг се е бил с нацистите. Лежал е в затвора, представеният от него списък на спасените събира прах в архива – не сметнаха за нужно да го проверят. Тогава в случая се намесва американски офицер Виктор Паркър, който се оказва... племенник на Софи Легар. Алберт беше освободен. Засега не се сетих за Алберт Гьоринг и Лехар. По време на битките за Виена неговият замък Нусдорф е разрушен и разграбен. Композиторът има други къщи и вила в Бад Ишъл, но Лехар решава да отиде в Таубер в Швейцария, незасегната от войната. Той живее там две години, докато съпругата му умира през 1947 г. Във Виена, в дома си в Бад Ишл, Лехар се връща, за да умре. Музей "Villa Lehár" в Бад Ишл В деня на погребението на Лехар в цяла Австрия се развяваха траурни знамена. Над гроба прозвуча „Волжска песен” от оперетата „Царевич”. Къщата в Бад Ишъл е завещана на града от Лехар и сега там се намира неговият музей. Също така в завещанието си Лехар забранява неоторизирани промени в произведенията си - те трябва да се извършват във формата, в която са написани.✨Последняя тайна Франца Легара

Майката на Уитни Хюстън, Сесилия, беше доста известна певица - в младостта си тя изпълняваше ролята на откриващия акт на самия Елвис Пресли и затова напълно разбираше всички опасности на шоубизнеса. Сесилия веднага видя огромния талант на дъщеря си, но за момента Уитни беше строго пазена от всички изкушения, за които все още не беше готова. Уитни, заедно с майка си и сестра си, пееше в хора на баптистката църква и нямаше представа на колко ловци на таланти майка й отговори с категоричен отказ. Сесилия пусна дъщеря си в света на шоубизнеса, когато Уитни навърши 18: след няколко съвместни изпълнения в клубове с по-младия Хюстън, ръководителят на звукозаписната компания Клайв Дейвис, който по-късно стана дългогодишен продуцент на певицата, подписа договор. добро момиче Уитни се превърна в златна мина за студиото. Още първият албум - Whitney Houston - година след издаването оглави класацията Billboard 200, а амбициозната певица получи първата си статуетка Грами (тя ще има общо седем). Вторият албум е платинен. Уитни Хюстън е наричана "един от най-невероятните гласове през последните години". Тя е не само талантлива, но и отговорна: винаги пристига навреме за интервюта и репетиции, не я виждат на купони с алкохол и като цяло е по-фокусирана върху кариерата си, отколкото върху забавленията. Строгото възпитание на Сесилия се усети. За тази "коректност" Хюстън не беше обичан. През 1989 г. на музикалните награди Soul Train изпълнението на Уитни беше освирквано - никой не се интересуваше от музиката и безвкусната певица вече успя да раздразни публиката. Да се ​​каже, че е била обидена, би било подценяване. Именно в тази трудна за нея вечер Уитни се запознава с вокалиста на New Edition Боби Браун. Това наистина е човек, който определено не може да се нарече безвкусен. До двадесетгодишна възраст тъмнокож роден в гетото успя да участва в стрелба, да стане звезда и баща на незаконно дете. През трите години, през които излизаха с Уитни преди брака, броят на извънбрачните деца на Боби се увеличи до три, но тя не се интересуваше. Двамата с Браун са имали подобно детство в беден квартал и бързо се разбират. И веднага щом започнаха да се появяват публично заедно (в името на Боби Уитни напусна Еди Мърфи), образът на „добро момиче“ остана в миналото. На косо 1992 е годината на сватбата на Уитни Хюстън с Боби Браун и нейния холивудски дебют. За ролята си във филма "Бодигард" тя получи антинаградата "Златна малинка" като най-лоша актриса, но въпреки това спечели. Песента I Will Always Love You ще донесе на Уитни Хюстън три награди Грами и любовта на феновете по света. В продължение на много години тази композиция ще се превърне в истински "химн на любовта". Особено прочувственото изпълнение имаше своите причини: точно по време на снимките Уитни Хюстън загуби бебето си. Единствената дъщеря на певицата Боби Кристина е родена година по-късно, през 1993 г. След като стана майка, Уитни най-накрая ще сложи край на доброто си поведение - и ще се отдаде на сериозно. „Мислиш ли, че съм някаква принцеса? Нищо подобно! Израснал съм в гетото. И да, вземам шибани наркотици. Но те не пречат на работата и живота ми ”, призна Хюстън в интервю за Rolling Stone. Веднъж почти я хванаха: през 2000 г. марихуана беше открита в багажа на Уитни и Боби Браун на летището в Хавай. Истинското наказание беше заменено с плащането на голяма сума в полза на младежката програма за борба с наркотиците, но това не научи певицата на нищо. Уитни провали собственото си представяне на Оскарите, направи депресиращо впечатление на честването на 30-годишнината от музикалната кариера на Майкъл Джексън и в крайна сметка се озова в рехабилитационен център - по настояване на майка си. През септември 2006 г. Уитни Хюстън подаде молба за развод. Животът с Боби Браун застраши най-важното, което имаше - феноменален глас. След години на пушене и пиене със съпруга си, Уитни вече не можеше да пее както преди - и това беше основната причина за развода. Нова бобина Не, тя вече не е добро момиче. Дори успехът на новия й албум не върна стария Хюстън. Тя все пак събираше пълни зали, обра овации по време на I Will Always Love You и получи награди, но в живота певицата често можеше да бъде видяна с цигара в ръце и чаша мартини. Здравето се разпадаше все повече и повече. През 2010 г. Уитни Хюстън отиде на световно турне - но то трябваше да бъде прекъснато поради лошо здравословно състояние на певицата. Малко преди смъртта си тя премина през нов курс на рехабилитация и през февруари 2012 г. трябваше да участва в 54-те награди "Грами". Уитни не доживя да я види цяла седмица: на 11 февруари тя беше открита в банята на хотелска стая с лицето надолу. Наблизо лежеше лъжица с бял прах - кокаин, както експертите ще установят по-късно. Малко преди смъртта си Уитни каза на своя стилист: „Просто искам да обичам и да бъда обичана. Искам да обичам като Исус, без никакви условия, независимо от всичко. ...Три години след смъртта на Уитни почина и единствената й дъщеря Боби Кристина. Осемнадесетгодишно момиче прекара шест месеца в✨Она просто хотела любить. Памяти Уитни Хьюстон

 

Мать Уитни Хьюстон, Сесилия, была достаточно известной певицей — в юности она выступала на разогреве у самого Элвиса Пресли, и поэтому отлично представляла себе все опасности шоу-бизнеса. Огромный талант дочери Сесилия разглядела сразу же, но до поры до времени строго охраняли Уитни от всех соблазнов, к которым та еще не была готова. Уитни вместе с матерью и сестрой пела в хоре баптистской церкви и понятия не имела, скольким охотникам за талантами ее мать ответила категорическим отказом. Сесилия выпустила дочь в мир шоу-бизнеса, когда Уитни исполнилось 18: после нескольких совместных выступлений в клубах с младшей Хьюстон подписывает контракт глава рекорд-лейбла Клайв Дэвис, ставший впоследствии многолетним продюсером певицы.

Читать далее

Хоуп имаше възможност да види тази жена няколко пъти. По това време тя беше едра брюнетка с правилни, но прекалено големи черти. На външен вид без ум, без интерес към живота. Както изглеждаше на актрисата тогава, тя беше по-скоро като самодоволна търговска съпруга, в чието поведение се промъкна нещо „старомоден търговец, напрегнат, фалшив“. За Комаровская беше много трудно, както и за мнозина, да осъзнаят, че тежката Анна Яковлевна, законната съпруга на очарователен, весел артист и майка на единствения му син, беше много трудна. Константин Коровин. Константин Коровин. За всички остана загадка защо точно тази жена, далеч от всичко, което толкова тревожеше художника, какво живееше, какво дишаше, успя да заеме толкова специално място в съдбата му. Дори старите приятели на Константин Алексеевич не можаха да дадат разбираем отговор на Надя, която беше измъчвана от предположения. Самият Коровин не му отговори, внезапно прекъсна въпросите на любимата си. Пристан в Гурзуф. 1914 г Автор Константин Коровин. Пристан в Гурзуф. 1914 г Автор Константин Коровин. По природа Коровин беше толкова добронамерен и безобиден, че да бъдеш обиден от него беше неблагодарна задача: в най-драматичния момент на кавга той небрежно хвърли някаква шега, която против волята му можеше да накара противника да се смее до сълзи. Какво негодувание има? Надежда добре знаеше това и не се обиждаше на любимия си. Гурзуф. 1914 г Автор Константин Коровин. Гурзуф. 1914 г Автор Константин Коровин. В ранните години на романтиката си влюбените бяха неразделни. Коровин, срещайки актрисата след репетиции, я заведе в таверни и ресторанти, заведе я в лагера при циганите, които познаваше, за да може по-добре да почувства новата роля. Заведе я и в Гурзуф, за да види мястото, избрано за вилата. „Дай време, Надюша, всичко ще се получи“, каза й художникът, застанал на брега на Черно море, потънал в цветя, където щеше да свие гнездо, за което и двамата толкова страстно мечтаеха. Охотино. На терасата. Портрет на Н.И. Комаровская. Автор Константин Коровин. Охотино. На терасата. Портрет на Н.И. Комаровская. Автор Константин Коровин. И тя искрено започна да вярва, че призракът на Анна Яковлевна скоро ще изчезне от живота им. Но не всичко се оказа така, както и двамата мечтаеха. Надежда Ивановна и Константин Алексеевич не успяха в истинско семейство и дом. Разбити надежди През 1914 г. в склада на театъра избухва пожар, който унищожава почти всичко, създадено от художника за театралната сцена през годините. След това трагедията със сина му Алексей, който умишлено падна под трамвая. Влюбен в приятеля си от детството Ира Шаляпин, 18-годишно момче предложи на момичето брак, на което тя отказа. И без да се колебае дълго време, Алексей се втурна под трамвая. Повече от месец той, намиращ се между живота и смъртта, претърпя една операция след друга: осакатените крака на практика трябваше да бъдат ампутирани. Тогава мечтата на Надежда за брак с Коровин умря напълно. Беше абсолютно невъзможно да се предположи, че Коровин някога ще може да напусне своя нещастен осакатен син. Така че рано или късно той трябваше да я напусне. Беше само въпрос на време. И тя чакаше, без да смее да си тръгне. Художникът на работа. Художникът на работа. Раздялата се случи от само себе си. Вятърът на бурното революционно време ги отнасяше все по-далеч един от друг. В онези години Надежда Комаровская става търсена актриса, нов следреволюционен живот я повика след нея, а за Коровин "бившите звезди изгаснаха една след друга". През 1920 г., уволнен от Болшой театър, заедно със съпругата и сина си той заминава за пустинята на Тверската губерния. Без препитание в столицата, беше твърде гладно. През 1922 г., изтощен в борбата за оцеляване, Коровин моли новите власти за разрешение да пътува в чужбина, за да лекува жена си, която е болна от туберкулоза, и да направи нови протези за Леша. И заминава за Париж с надеждата за по-добър живот. В този град, който той изобразява толкова много пъти в картините си и където някога е бил толкова топло приет, художникът поставя всичките си стремежи. Но последните шестнадесет години от живота му, прекарани във Франция, се оказват изключително трудни за него. Париж. Сен Дени. 1930 г. Автор Константин Коровин. Париж. Сен Дени. 1930 г. Автор Константин Коровин. Красив мъж, весел човек, небрежен, щедър до безразсъдство, обичащ живота до самозабрава, слуга на съдбата и любимец на жените - тези, които са познавали Константин Коровин, описват добре художника. Той олицетворява художествената бохема на Русия от предреволюционната епоха. Той беше обичан и почитан от цяла Москва. Но само най-близките и най-доверените знаеха колко нещастен е художникът в семейния живот. Константин Коровин, Автопортрет. Константин Коровин, Автопортрет. Имаше легенди за любовта и любовта към живота на Константин Коровин по негово време. „Познавател и дегустатор на живота и природата“, нарича го Александър Беноа и има защо. Творческият живот на художника, за разлика от семейството, Коровин живее плодотворно, светло и богато; работи упорито, ентусиазирано, с изненадваща лекота. Той беше наречен първият руски импресионист, работата му шокира съвременниците му: някои бяха шокирани от небрежността и грубостта на ударите, други видяха основното - иновацията на колориста. Първият нарича творбите на Константин Коровин "декадентски и мазни", вторият вижда гения. Той рисува невероятни портрети, мрачни пейзажи, невероятни натюрморти, обичаше монументалната живопис, приложното изкуство и архитектурата. И какво струва неговата театрална декорация, която стана новаторска не само в руското, но и в световното изкуство. Всички щастливи семейства са щастливи по един и същи начин, но нещастните семейства са всяко по свой начин. Анна Яковлевна Фидлер. Анна Яковлевна Фидлер. Константин Коровин се запознава със съпругата си Анна Яковлевна Фидлер в ранна възраст, когато тя е хористка в театъра. Скоро 16-годишното момиче забременя и роди син от Костя, който почина в ранна детска възраст поради факта, че в къщата постоянно липсваха пари за храна, лекари и лекарства. Художникът пазеше тези отношения в тайна дори от приятели. Коровин се жени за Анна едва след раждането на втория си син през 1897 г. Ранният брак не донесе на художника никаква радост или щастие. И само обичта към детето и вината за смъртта на първородния не позволиха на Константин да напусне жена си. Хартиени фенери./ Натюрморти. Автор Константин Коровин. Хартиени фенери./ Натюрморти. Автор Константин Коровин. Този брак беше много странен и тъжен. Константин Алексеевич все още живееше отделно от семейството си, като ерген: през зимата в работилница или в някой евтин хотел, през лятото след края на театралния сезон, в Охотин. Въпреки това, както преди сватбата, така и след това, те почти не се появяваха публично заедно. Коровин никога не е рисувал конкретен портрет на съпругата си (само в няколко картини може да се намери лека прилика с чертите на лицето й), той никога не я е споменавал на страниците на своите есета и разкази, където е имало място за всички близки до него хора. През 1910 г. Коровин пише: „... Това подкопава цялата морална основа на човека. Всички лъжи, измами, насилие, тормоз, други свойства ... Уморена поза, мързел, невнимание и презрение дори към бизнеса - във всичко, с което съм зает. Невниманието към работата му толкова потиска художника, че той изпитва отвращение към жена си. Следователно той имаше основателни причини постоянно да бяга от дома си. Освен това бъркотията в неудобния апартамент на Коровини беше толкова „невъобразима“, че човек трябваше само да се изненада от небрежността на Анна Яковлевна. От друга страна, художник бохем за семейство, каквото и да се каже, не е никаква дарба. И какво може да очаква Константин от жена, лишена от радостите на семейния живот? Лъч светлина в живота на художника Надежда Комаровская и Константин Коровин. Надежда Комаровская и Константин Коровин. Когато почти 40-годишният Константин Алексеевич среща за първи път 17-годишната Наденка Комаровская, той вече е водещ сценограф в Болшой и е смятан за светило в света на театъра. Ето защо не е изненадващо, че амбициозната актриса, срещайки красив артист зад сцената, стана срамежлива и загуби способността си да говори. Момичето влезе в художествения театър благодарение на художественото училище, което се отвори там, където влезе през 1902 г. тайно от баща си, адвокат от провинцията, който беше сигурен, че кръвта му учи във филологическия отдел на Висшите женски курсове . Надежда наистина влезе там, но в същото време учи и актьорско майсторство, бягайки между театрално училище и курсове. След като получава образованието си, Комаровская работи известно време в театъра в Киев и връщайки се в Москва през 1908 г., тя отново се среща с Коровин на един от банкетите. Надежда Комаровская, любима на Константин Коровин. Надежда Комаровская, любима на Константин Коровин. Художникът, очарован от някогашната млада актриса, която беше узряла, веднага предложи: „И така, Надежда Ивановна, ще ми позираш ли?“ Той гледаше напрегнато и весело смутената Надежда, а тя не събра смелост да откаже на известния майстор. За да позира, Наденка редовно ходела в ателието на художника и до завършването на портрета почти всекидневното виждане било нещо повече от навик и за двамата. И скоро момичето напълно се влюби в художника до безсъзнание Картините, които художникът планира да транспортира през 1922 г. от Русия в Париж чрез агент, изчезнаха, протезите, поръчани за Леша, се провалиха, жилищата също бяха тесни и Анна Яковлевна изобщо се разболя. А синът ден след ден неусетно, но необратимо ставаше нервен, неуравновесен и озлобен, с комплекс за неудачник. Изглежда, че в тази трагедия той осакати не само краката си, но и душата си. Младата съпруга на Алексей, емигрантската балерина Лиза Думаревская, взе малкия си син и го напусна, поради което Константин Алексеевич беше много притеснен. Коровин продължава да рисува, изпълнява индивидуални поръчки за театри в Европа и Америка. Но парите силно липсваха. Липсата на пари гнети художника, който работи като каторжник, неуморно. И дори когато започна да ослепява, той не се отказа. Притежавайки изключителен литературен талант, той започва да пише разкази. Никога в живота си, дори и в най-трудните времена, не вземаше назаем, Константин Алексеевич сега вземаше назаем, където можеше. Той обаче задържа парите, изпратени от приятеля му Борис Красин за билет обратно до Русия. Но художникът не беше предопределен да се върне там. Умира неочаквано: умира през септември 1939 г. от инфаркт на парижка улица. Мат беше на 77 години. Погребението на първия руски импресионист беше като изпращане на просяк от последния му път: нямаше хора, които искаха да дадат пари за достойно погребение на Коровин. Прахът на Константин Алексеевич Коровин почива във френското гробище Sainte-Genevieve-des-Bois. Тук, под общ кръст с него, лежат Анна Яковлевна и Алексей, които се самоубиха по време на друга депресия през 1950 г. Автопортрет. 1938 г. Автор Константин Коровин. Автопортрет. 1938 г. Автор Константин Коровин. Коровин продолжал писать картины, выполнял отдельные заказы для театров Европы и Америки. Но денег катастрофически не хватало. Безденежье угнетало художника, который работал как каторжанин, не покладая рук. И даже когда начал слепнуть он не сдался. Обладая незаурядным литературным талантом, он начал писать рассказы. Никогда в жизни, даже в самое сложное время, не бравший в долг, Константин Алексеевич занимал теперь где мог. Однако деньги, присланные другом Борисом Красиным на билет обратно в Россию, хранил свято. Но вернуться туда художнику было уже не суждено. Он скончался неожиданно: его не стало в сентябре 1939 года из-за сердечного приступа на парижской улице. Мэтру было 77 лет. Похороны первого импрессиониста России напоминали проводы в последний путь нищего: желающих дать денег на достойное погребение Коровина не оказалось. Прах Константина Алексеевича Коровина покоится на французском кладбище Сент-Женевьев-де-Буа. Здесь же под общим с ним крестом лежат Анна Яковлевна и Алексей, покончивший с собой во время очередной депрессии в 1950 году.✨Любящий жизнь, баловень судьбы и любимец женщин Константин Коровин

 

Почему не сложилась личная жизнь богемного художника, который был любимцем женщин?

 

 

Константин Коровин, Автопортрет.

О любвеобильности и жизнелюбии Константина Коровина ходили в свое время легенды. «Знатоком и вкусителем жизни и природы»,- называл его Александр Бенуа, и не зря. Творческую жизнь художника, в отличие от семейной, Коровин прожил плодотворную, яркую и насыщенную; работал много, увлеченно, с удивительной легкостью.   Читать далее

8 ноември 1949 г. в малкото градче Орхей, Молдовска ССР, е родена известната оперетна артистка Лилия Яковлевна Амарфий

2018-11-07_23-37-18.png

от мемоарите на Юрий Дмитриевич Суботницки, училищен приятел на Лилия Яковлевна Амарфий:

- Още в детската градина Лилия показа дадените й от Бога музикални способности: слух, глас, естествена пластичност и най-важното - някаква целенасочена постоянство, желание да бъде център на вниманието и да изпълнява, да изпълнява и да изпълнява. Да се ​​наслаждава на това, че нейните песни и танци се харесват на публиката.

Педагозите, а след това и учителите, настоятелно препоръчват на близките на Лили да обърнат по-голямо внимание на нейното музикално развитие и образование. Когато порасна и започна да ходи на училище, тя беше изпратена да учи в музикално училище. След като внимателно обмислихме и обмислихме всичко, напрегнахме и приехме цялата възможна помощ и участие на многобройни съседи, купихме акордеон. И трябва да кажа, че не сгрешиха. Решението беше 100% правилно и успешно, освен това този акордеон изигра много важна роля в живота на семейството на Лили. Вече учи в старшите класове на общообразователно училище, самата Лили, като музикален педагог, започва да работи и да печели допълнителни пари „за прехраната си“, като учи децата на Орхей да пеят, танцуват и по този начин въвеждат в прекрасния свят на музиката и позволяват на семейство да свързва двата края.

Представете си малко момиче, което се прибира от училище с огромен куфар с акордеон на презрамките. Къщата, в която живеех, се намираше на улица Сергей Лазо и прозорците гледаха точно към тази улица. Улицата се спускаше по стръмен наклон към голяма поляна, където пасяха кози, а зад тази поляна, на улица „Първомайская“, беше къщата, в която живееше Лиля. Бяхме съседи, наблизо е. Лили живееше с майка си - Мария Ефимовна (леля Маня) и с по-големия си брат Вова. Татко почина рано, не го помня и никога не съм го виждал.
През зимата ул. "С. Лазо" се заледява и за голяма радост на местните деца се превръща в истинска пързалка. Лилия използва калъфа на акордеона по много оригинален начин. Тя седна върху него яхнала и се претърколи надолу като шейна. Майка ми често ми казваше: „Юра! Бързо отиди до прозореца, там булката ти язди акордеона с копчета ...




Ария на Силва "Частица от дявола" от оперетата на И. Калман "Царицата на чардаша" (Силва), фрагмент от съдебното заседание на програмата "Оперетата е обвинена", 1989 г.


6-1.jpg9-1.jpg

6.jpg16.jpg


... се организира от ВИА "Кодру" ("Гора"), душа, сърце, ярка звезда и естествен център, около който се въртеше всичко, разбира се, беше Лиля. Тя беше истински генератор, вечен двигател на различни идеи, предложения, интересни решения, креативни хрумвания и успя да събуди вечно сънливото провинциално блато Орхей...
...Ансамбълът започна да се изявява все по-често, да изнася концерти. И все повече и повече жители на града започнаха да идват на тези концерти, или по-скоро да кажат „на Лиля“. Скоро концертите стават толкова популярни, че всеки от тях се очаква с нетърпение буквално от целия град. И всеки от тях беше истинско събитие в живота на града.
Но си спомням един концерт, според мен, както сега биха казали съдбовен. Изготвена е нова програма. Навсякъде в града бяха окачени плакати, а публиката, сякаш предчувствайки нещо необичайно и необикновено, буквално се „търкаляше“ към концерта. Една доста голяма зала беше напълно пълна, натъпкана до краен предел. Имаше толкова много зрители, че нямаше свободно място дори в пътеките, покрай стените, а балконът по чудо издържаше прекомерната тежест на дошлите жители на града. По това време изключително популярна е мелодичната и весела финландска песен „Орес, орес – рикс”. Лили излезе на сцената облечена като червена шапчица. На роклята имаше червена престилка на бели точки, тя естествено носеше червена шапка, а в ръцете си имаше плетена върбова кошница, в която по нейна идея трябваше да събира гъби, мариновани на сцената. Залата е замръзнала. След като изпя песента, Лиля завъртя микрофона в ръцете си, а след това те бяха свързани с кабел и, като не намериха къде да го сложат, неочаквано го пъхна в гърлото на саксофона, на който саксофонистът Туля майсторски свиреше. Саксофонът от негодувание и такава арогантност изрева оглушително, виеше, а мощните високоговорители буквално избухнаха с многодецибелен усилен звук. А Лили, сякаш нищо не се е случило, започна да танцува и да бере гъби. Залата първо застина, утихна, а после ахна и избухна във водопад от аплодисменти, възторжени викове, викове, подсвирвания и тропот на крака. Всички присъстващи, загубили самообладание, бяха в пълен екстаз, попаднали под влиянието на истинска магия, която струеше от сцената. А Лиля пя и танцува на бис...
попадайки под влиянието на истинска магия, струяла от сцената. А Лиля пя и танцува на бис...

14.jpg2018-11-07_23-16-15.png

18-2.jpg15f95d704324fa5f3.jpg


Струва ми се, че именно тогава невъобразимият рев на високоговорителите и ревът на залата сякаш предизвестиха и отбелязаха раждането и избухването на една нова най-ярка творческа комета, чието име е Лилия Амарфий. И чийто многоцветен и многостранен талант впоследствие пламна с пълна сила. И тогава, когато Лилия дойде с концерти в Кишинев, Орхей, Черновци вече в статута на народен артист на Русия и като прима на Московския театър и оперета ...Лилия Амарфий. Зовите меня просто - Оперетта!

8 ноября 1949 в маленьком городке Оргеев Молдавской ССР родилась прославленная артистка оперетты Лилия Яковлевна Амарфий



из воспоминаний Юрия Дмитриевича Субботницкого, школьного друга Лилии Яковлевны Амарфий:

- Еще в детском саду у Лилии проявились Богом данные природные музыкальные способности: слух, голос, природная пластичность, а главное какое-то целеустремленное упорство, желание быть центром внимания и выступать, выступать и выступать. Получать удовольствие от того, что ее песни и танцы нравятся зрителям.

Воспитатели, а затем и преподаватели настоятельно порекомендовали родным Лили уделить более пристальное внимание ее музыкальному развитию и образованию. Когда она подросла и стала ходить в школу, ее отдали учиться и в музыкальную школу. Тщательно все обдумав и рассудив, поднатужившись и приняв посильную помощь и участие многочисленных соседей, купили аккордеон. И, надо сказать, не ошиблись. Решение на все 100% было правильным и удачным, более того этот аккордеон сыграл очень важную роль в жизни Лилиной семьи. Уже занимаясь в старших классах общеобразовательной школы, Лиля сама в качестве музыкального воспитателя стала работать и подрабатывать «на жизнь», обучая оргеевских детишек петь, танцевать и таким образом приобщать прекрасному миру музыки и позволил семье сводить концы с концами.

Представьте себе крохотная девчушка идет из школы, а у нее за спиной на лямках огромный чемодан-футляр с аккордеоном. Дом, где я жил, находился на улице Сергея Лазо и окнами выходил именно на эту улицу. Улица спускалась с большим уклоном к большому лугу, где паслись козы, а уже за этим лугом, на улице Первомайской, находился домик, где жила Лиля. Мы были соседями, это рядом. Жила Лиля с мамой - Марией Ефимовной (тетей Маней) и со старшим братом Вовой. Папа умер рано, я его не помню и никогда не видел.
Зимой улица С. Лазо оледеневала и превращалась к великой радости местной детворы в настоящий каток. Лилия весьма оригинально использовала футляр аккордеона. Она садилась на него верхом и лихо скатывалась вниз как на санках. Моя мама часто говорила мне: «Юра! Быстро подойди к окну, там твоя невеста катается на баяне»....




Ария Сильвы "Частица черта" из оперетты И. Кальмана "Королева Чардаша" (Сильва), фрагмент судебного заседания передачи "Обвиняется оперетта", 1989 г.
тем, кто любит оперетту

„Срещнах най-великото виолончело в света през 1956 г. в Америка. Според мен бях третият съветски артист, който се появи там след революцията. Свирех в Ню Йорк, в малка зала, малко хора ме познаваха, имаше малко хора , но всички челисти от Ню Йорк дойдоха на този концерт, а след това и зад кулисите.
VIO RASTROPOVICA (360x300, 72Kb) И един хубав човек дойде с тях, Jerome Voorburg, банкер и ужасен любител на музиката на виолончелото. И така той попита: "Слава, искаш ли да погледнеш Дюпор Страдивариус?" И тогава треперех. Въпросът е, че всички велики инструменти имат имена. Обикновено това са имената на великите музиканти, на които са принадлежали. Веднъж Дюпор свири в Тюйлери на император Наполеон. И Наполеон толкова го харесал, че казал на Дюпор: „Дай ми твоето виолончело, искам да го пробвам сам“. Той го взе, седна и тогава се чу сърцераздирателен вик на Дюпор. Факт е, че Наполеон имаше шпори на ботушите си. Но вече е твърде късно. С една шпора той вече беше надраскал виолончелото. Беше това легендарно нещо с драскотината на Наполеон, което ме помолиха да видя. Не спах през нощта. Мислех си за това виолончело. Разбирах, че тъй като никога няма да я притежавам, може би не си струва да излизам, но изкушението беше голямо, човекът беше слаб.
На следващата сутрин отидох на среща с нея. И ми го показаха. Поисках разрешение да я докосна. И ми беше позволено и съпругата на Ворбург направи "Полароид" снимка на това докосване. Докоснах се до мита. И взе фотодоказателство в Москва.

Бях изгонен от Москва на 26 май 1974 г. Всички избрани на митницата. „Това са моите награди“, казах на митничаря, който събираше състезателни медали, значката на лауреата на Сталинската награда. — Това, гражданино Ростропович — отговори митничарят, — не са ваши награди, а държавни. „Но тук са международните награди и те не са от месинг, а от злато. - "А това са ценни метали, които искате да изнесете в чужбина!" Оставиха ми само кучето Кузя. А в Англия бедният Кузя веднага беше хванат и хвърлен в затвора. Под карантина. За половин година. И аз, останал без стотинка, нямах друг избор, освен да посещавам страдащия и да му нося пакети. Запазено от приятели.
Изведнъж чичото на Марк, Марк Шагал, се обади и каза: „На 10 септември моята мозайка се открива в Първата американска банка в Чикаго. Бихте ли свирили Бах на това откриване?“ Е, не можех да откажа на чичо Марк. Взех аванс, летях до Чикаго, влязох в една хотелска стая, чух телефонно обаждане, вдигнах слушалката и чух женски глас: „Слава, може би не ме помниш, аз съм вдовицата на Джери Варбург. Той почина преди две години и преди да умре каза: „Предложете нашето виолончело на Ростропович. Ако не го купи, нека остане завинаги в нашето семейство.“Знам, че няма да можете да го купите, но викам, изпълнявайки последната воля на съпруга си. Настръхнах от наглост и казах: „Единственият ви шанс да изпълните безукорно завещанието на покойния си съпруг е да ми изпратите веднага това виолончело“. Вдовицата си пое дълбоко въздух. И точно преди началото на концерта вратата се отвори и зад нея застана мъж, който държеше в ръцете си "Дупор" на Страдивариус.
Хванах това съкровище за гърлото и отидох да играя на треперещи крака. В една малка стая, до камината, свирех Третата сюита на Бах, всичко се носеше пред очите ми, виолончелото ми пееше в ръцете ми...




Моят, защото имах приятел Пол Сахер в Швейцария. Отидох при него на следващия ден и му казах: "Можеш ли да направиш щастието на живота ми?" Той попита: "Колко?"
rostropowitsch glikman (400x520, 52Kb)
И тогава той написа чек. Направена е покупка за един долар. Така че е обичайно, когато се продава нещо, което няма цена. И дори парите, които платих, са нищо, този инструмент е собственост на човечеството. И аз го играя.
... От известно време не мога да разбера къде сме разделени от нея. Имам портрет, направен от прекрасния художник Гликман, той живее в Германия, вече е над осемдесет. На портрета виолончелото се превърна в такова червено петно ​​на корема ми, като отворен перитонеум. И наистина, сега го чувствам така, както един певец усеща гласните си струни. Няма затруднения при възпроизвеждането на звуци. Тя престана да бъде инструмент."


... от интервю с Мстислав Ростропович ("ОГОНЕК", № 34, 20 август 1996 г.):
- Имате два страхотни инструмента - Страдивариус и Сториони. Кое предпочитате да играете?
- Storioni е съпруга, с която бяхме повече от 30 години, взех я от Москва и не си тръгвам. И считам прочутия инструмент на Страдивариус за своя любовница. Поръчан е около 1709 г. от лекар в Лион, който искал най-добрия инструмент в света. Майсторът отговорил: "Не гарантирам, но ще опитам - имам прекрасно дърво." Когато докторът пристига през 1711 г., Страдивариус му казва: готово е и назовава зашеметяваща сума. Клиентът, след като свири на инструмента, плати два пъти повече ... Тогава това виолончело беше продадено на търг за 30 хиляди златни франка, попадна в ръцете на виолончелиста и композитора Дюпорт. След един от концертите в Тюйлери Наполеон Бонапарт пожела да свири на него. Дюпорт не можа да не се подчини на императора, той седна с виолончелото, музикантът извика, но беше твърде късно: Наполеон направи голяма драскотина отстрани на инструмента с шпора от ботуша си. Тя все още се вижда.

- С вярна жена ли пристигнахте в Петербург или с одраскана любовница?
- С жена ми. Разбирате ли, любовницата трябва да е по-красива от съпругата, ако е възможно. В живота си нямам любовница: не мога да намеря жена по-красива от Вишневская. А виолончелото Страдивари-Дюпор, трябва да призная, е по-красиво от жена ми... Затова понякога ходя с нея, когато свиря Бах и лирична музика.
(Вишневская: - Ще издържа любовницата на виолончелото ...)

Ростропович и Муза (525x700, 252Kb)
Ростропович и музата, Гавриил Гликман.


PS: Но след смъртта на музиканта Галина Вишневская продаде „Любовница“ за 20 милиона долара на Японската музикална асоциация (веднъж Ростропович плати 500 000 долара за „Dupor“).
Към днешна дата виолончелото Duport се счита за един от най-скъпите музикални инструменти.

пост в памет на Мстислав Леополдович Ростропович (27 март 1927 г. - 27 април 2007 г.)

"С самой великой в мире виолончелью я встретился в 1956 году, в Америке. По-моему, я был третьим советским артистом, появившимся там после революции. Я играл в Нью-Йорке, в небольшом зале, знали меня мало, было немного народу, зато все виолончелисты Нью-Йорка пришли на этот концерт, а потом - за кулисы.
И пришел с ними один милый человек, Джером Ворбург, банкир и страшный любитель виолончельной музыки. И вот он спросил: "Слава, хочешь взглянуть на Страдивари "Дюпор"?" И тут меня затрясло. Дело в том, что все великие инструменты имеют имена. Обычно это имена великих музыкантов, которым они принадлежали. Однажды Дюпор играл в Тюильри императору Наполеону. И Наполеону так понравилось, что он сказал Дюпору: "Дайте-ка мне вашу виолончель, хочу попробовать сам". Взял, уселся, и тут раздался истошный крик Дюпора. Дело в том, что у Наполеона на сапогах были шпоры. Но - поздно. Одной шпорой он уже процарапал виолончель. Вот эту легендарную вещь с царапиной Наполеона мне и предлагалось посмотреть. Ночь я не спал. Я думал об этой виолончели. Я понимал, что, поскольку никогда не буду ею обладать, может, не стоит и встречаться, но соблазн был велик, человек слаб. Читать далее...

На 20 август 1980 г. Джо Дасен почина След като научиха за смъртта на певеца във Франция, песните на Дасен звучаха по радиостанциите, изглеждаше уместно да го държат на музиката, свързана с работата му. Най-трогателните некролози се появиха във всички френски и много други световни вестници, само съветският вестник „Правда“ се ограничи до кратко информационно съобщение на страницата за международна политика.Майката на Джо, мадам Лонер-Дасен, си спомня в трогателното си интервю за последните моменти от живота на сина си: „На третия ден от престоя ни в Таити Джо покани своите френски и таитянски приятели на вечеря, за да ме запознае с тях и заедно да измислим маршрут за въвеждаща разходка из острова. На нашата маса в Мишел и Елиан, която беше собственост на наши приятели, бяха още Клод Лемел и китаристът Джо, англичанинът Тони Харви, бяхме общо дванадесет души. Джо просто беше щастлив да отиде в Тахаа. Шегувайки се и смеейки се, той ни напълни чиниите. Седях точно пред него. Изведнъж главата му падна на гърдите – без видима причина. Когато разбрахме, че не е просто неразположение, някой извика: „Има ли лекари в залата?!“. Висок, почтен мъж се приближи до нас и пренебрежително хвърли: „Всичко свърши, нищо не може да се направи“. Хванах го за яката и извиках: "Винаги можеш да направиш нещо!" Тони, китаристът, започна да прави CPR. Гилбърт, познат ни масажист, приложи сърдечен масаж. Всичко пропиляно! Веднага се обади линейката, единствената в целия град, беше заета с друго повикване и пристигна много късно. Синът ми беше докаран в реанимация 40 минути след спиране на сърцето. През цялото това време, уви, на никого не му хрумна да го вземе в колата си. Дори на мен, явно поради шоковото ми състояние, не ми хрумна да му предложа да го закарам в болницата, без да чакам линейка. Моят приятел Рене Казимир ми каза, че според електрокардиограмата сърцето все още бие за много кратко време. Благодарих на небето. Но само няколко минути по-късно Рене каза, че лекарите са безсилни: Джо вече го няма. Ако това се случи в Париж, той може би щеше да бъде спасен... Бях в дълбок шок, сякаш в друго измерение, не можех да направя нищо, нито дори да мисля за нищо. Решението да се проведе религиозна служба, преди тялото на Джо да бъде изпратено в Съединените щати, е взето от приятелите на Джо. Службата се проведе в моргата на Папеете. „Обичаят изисква парче плат от дрехите на майката да се постави върху тялото на починалия“, каза равинът. Той отряза парче от бялата ми туника, която носех с панталон, и го постави върху тялото на сина ми. Разбира се, все още пазя тази туника. Целунах Джо. Исках да остана с него, но приятелите му ме отведоха...” Както в реката животът ми се отразяваше в моите акорди, Музиката подхожда ли ми? Или съм й подвластен?... Джо принадлежеше към ново поколение изпълнители, но приветлив, усмихнат, той показа изненадваща скромност: „Всеки има право да затвори вратата след себе си, когато се прибере. Аз също си запазвам това право." Говореше шест езика, знаеше санскрит, италиански, руски. Тъй като беше на турне във всички части на света, след два-три дни той лесно и свободно започна да говори езика на страната, която посещаваше. Репертоарът му включваше песни от всички народи по света, дори от африкански колонисти и затворници! Той се пошегува: „В нашето семейство всички станахме полиглоти по необходимост, защото трябваше да живеем в толкова много страни.“ Но той предпочиташе да се обръща към своите съвременници на достъпния за всеки език: на езика на песните, на езика на любовта... Семейство Дасен, имигранти от Франция, от покрайнините на Австрия и Унгария (по майчина линия). По-късно се създават и тиражират красиви легенди за пряката „рускост” на корените на Дасен чрез неговия баща. Дядото е емигрант от Одеса, потомък на благородническа фамилия, избягал от Крим през двадесетте години и се качил на кораб за далечен Ню Йорк. Тези факти не са потвърдени, но не и опровергани от никого. Вероятно би било по-правилно да се каже, че той беше светски човек. Неслучайно пет минути след началото на концерта на Дасен във всяко, дори и най-затънтеното кътче на земята, хората пееха песните му като свои, мислейки, че са написани само за тях и само за тях. . В къщата му имаше огромна библиотека, в личния му кабинет с бели мебели на Rue D'Assy (странно съзвучие с името, нали?), рафтовете просто се счупиха под тежестта на томовете В Медицинския факултет на университета Ан Арбър в Мичиган или в катедрата по антропология и етнография, където получава докторската си степен в началото на двадесетте си години (1960-64 г.), изнася лекции пред студенти в дрехите на професор. Той беше великолепно надарен... щеше да успее във всичко това, ако успехът в музиката не го беше накарал да се отклони от пътя, който беше избрал.Прогулка на кораблике по Сене. Париж.

  Париж, увиденный с водной глади реки, вызывает особое очарование. 

Отправимся в небольшое плаванье по величественной Сене. Кто хочет, присоединяйтесь)))

Читать далее...

„Два портрета“ op.5 (1907-1908) – паметник на страстната любов на Бела Барток (унгарски композитор, пианист) в деветнадесетгодишната тогава унгарска цигуларка Щефи Гайер.

Но ги разделяха много неща.Гайер беше ревностна католичка и търсенията на Барток бяха дълбоко чужди за нея. Романът в Барток не се получи.
Това е програмен симфоничен опус със соло цигулка - инструментален диптих, базиран на контрастна смяна на бавни и бързи части.
Не е трудно да се определи идеята на "Портрети": идеалният образ на любимата, доминиращ в първата част - "Идеал", във втората, с красноречиво име "Изрод", се разсейва като дим - това е заменени от злобно подигравателни маски – въплъщение на мрачната реалност.

"Два портрета"



00:00 - "Идеал"
11:00 - "Изрод"


Темата за цигулката на първата част е мечтателна, крехка, ентусиазирана - мотивът за цигуларката Стефи Гайер, любовницата на Барток.
Втората тема е по-кратка и тъжно неясна, очевидно символизираща самия Барток, отхвърлен от капризно момиче. Мотивът на Стефи, непрекъснато нарастващ, се изпълнява в различни гласове на оркестъра като фуга. Тя е заменена от тъжната мелодия на английски рог. Съкратената реприза на първата тема звучи трогателно, сякаш се разтапя в меките сребристи тембри на соло цигулката.
Втората част на Портретите е гротесков скерцо валс, авторът я изгражда върху темите от първата част, подлагайки ги на остри карикатурни вариации. Злият хумор се усеща в комично пронизителни тембри, в грубо потропващ акомпанимент на валс, в натрапчиви повторения на отделни мотиви и фрази, в рязко акцентирани ритми, подчертани от синкопирани прекъсвания и различни перкусионни ефекти.

Мечтателният мотив на Стефи е предаден в най-неочаквани, съзнателно изопачени версии, ту преминаващи в пронизителен вик, ту разбити на малки фрагменти, разпръснати по различни етажи на партитурата. Още по-карикатурен е вторият мотив, ехо, от което се ражда подигравателно вулгарният Мефистофелов валс.
Композицията е изпълнена за първи път в Берлин на 2 януари 1909 г.

Първата част на Портретите е напълно идентична с първата част
Концерт за цигулка и оркестър (1909), посветен на Стефи Гайер.




00:03 - Andante sostenuto
10:19 - Allegro giocoso


Този концерт става известен едва в края на 50-те години. Концертът, чиято партитура беше представена на цигуларя, лежеше с нея до смъртта й. Щефи Гайер живее в Швейцария след войната и е известен учител по цигулка. Трудно е да се разбере тази жена, която пазеше партитурата в тайна, дори когато Барток не беше на бял свят, а музиката му беше широко призната.
Концертът на Барток е много необичаен по форма. Бавната първа част е… фуга. Фугата е построена много свободно, но цигулката е само един от преплетените полифонични гласове. Умението на композитора му позволява да напише много ярка партия за цигулка. Музиката е изпълнена с нежност и надежда. След това се появява друга, трогателна тема, идва кулминацията и тогава музиката се разтваря в ярките звуци на цигулката.
Втората част в бързо темпо е сонатно алегро. За разлика от първата част, където няма резки контрасти и музиката се развива като непрекъснат поток, втората част е пълна с контрасти. Тогава внезапно се включва танцова фолклорна мелодия, след което звукът придобива гротесков характер.
Въпреки че 2-ра част е отбелязана с Allegro giocoso (Скоро, радостно), тази радост е илюзорна, в края на концерта движението се ускорява, придобива демоничен характер и концертът завършва неочаквано и някак нелюбезно."Два портрета" и скрипичный концерт - памятник страстной влюбленности

"Два портрета"op.5 (1907-1908)- памятник страстной влюбленности Белы Бартока (венгерский композитор, пианист) в девятнадцатилетнюю тогда венгерскую скрипачку Штефи Гейер. Но их многое разделяло.Гейер была ревностной католичкой, и искания Бартока ей были глубоко чужды. Роман у Бартока не получился.

Это программный симфонический опус с солирующей скрипкой - инструментальный диптих, основанный на контрастной смене медленной и быстрой частей.
Нетрудно определить идею "Потретов": идеальный образ возлюбленной, господствующий в первой части - "Идеал", во второй, c красноречивым названием "Урод", рассеивается как дым - его сменяют зло издевающиеся маски - воплощение мрачной действительности.

"Два портрета"



00:00 - "Идеал"
11:00 - "Урод"

Скрипичная тема первой части - мечтательно-хрупкая, восторженная - мотив скрипачки Штефи Гейер, возлюбленной Бартока.

Вторая тема - более короткая и печально-смутная, символизирует по-видимому самого Бартока, отвергнутого капризной девушкой. Мотив Штефи, всё нарастая, проводится в разных голосах оркестра подобно фуге. Его сменяет печальный наигрыш английского рожка. Трогательно звучит сокращённая реприза первой темы, словно истаивая в нежно-серебристых тембрах солирующей скрипки. Вторая часть Портретов - гротескное скерцо-вальс.Автор построил её на темах первой части, подвергнув их остро карикатурному варьированию. Злой юмор даёт о себе знать в комически визгливых тембрах, в грубо отстукивающем вальсовом аккомпанименте, в навязчивых повторениях отдельных мотивов и фраз, в остроакцентной ритмике, подчёркиваемой синкопипрованными перебоями и разнообразными эффектами ударных.

Читать далее...

На 16-годишна възраст в един от баровете Едит се запознава с 17-годишния куриер Луи Дюпон, в граждански брак, с когото Пиаф ражда дъщеря Марсел. Този брак се оказа много болезнен за бъдещата звезда - съпругът й настоя да откаже да работи в съмнителни институции. Въпреки това, Едит, която не се подчини, взе дъщеря си и напусна съпруга си. Марсел Дюпон като бебе Снимка: Getty Images. Но скоро Луис отвлече бебето с надеждата, че непокорната съпруга ще се върне при него. Но тя не се върна. Освен това 2-годишно дете се разболява внезапно от менингит. Резултатът бил трагичен – момичето починало. Певицата нямаше повече деца. Албърт е сводник Едит Пиаф. / Снимка: Getty Images. Едит Пиаф. / Снимка: Getty Images. Следващият любовник на Пиаф беше сводникът Алберт. Той се опита да я направи проститутка и когато не се получи, той адаптира момичето за друго занимание: тя проследи богато облечени жени за него в развлекателни заведения, които Алберт по-късно очарова и ограби до кожата. Когато Пиаф, след като дойде на себе си, реши да прекрати тази връзка, той се опита да я застреля - тя оцеля по чудо. Луи Лепле - мил гений Едит. / Снимка: Getty Images. Едит. / Снимка: Getty Images. На 20-годишна възраст Луи Лепле, собственик на нощен клуб Zhernis, забеляза уличната певица и я покани на прослушване. Той беше първият добър гений на бъдещата звезда, който я научи да работи с корепетитор, да се облича с вкус, да се държи правилно на сцената, да следва изражението на лицето и жестовете. Именно този мъж измисли нейното сценично име - "Пиаф", което в превод означаваше "малки врабчета". Очевидно Лепле е имал такава асоциация заради ниския ръст на Едит - 142 сантиметра. Плакатите от онова време бяха пълни с портрети на Едит с подписа - "Бебе Пиаф". Това беше зашеметяващ успех за момиче, което избяга от бедността на парижките улици. Етити с корепетитор. / Снимка: Getty Images. Етити с корепетитор. / Снимка: Getty Images. Както Лепле по-късно си спомня: „Това неудобно, тромаво момиче просто цъфна на сцената. Когато започна да пее, цялата публика замръзна. Това, което беше наистина удивително, беше, че по време на изпълнението тя изглеждаше необичайно красива.“ Пиаф смяташе тази среща за съдбоносна до края на живота си, поради което толкова тежко преживя убийството на Лепле. Между другото, полицията дълго време я смяташе за косвено замесена в това престъпление. Само месеци по-късно всички обвинения бяха свалени от Пиаф. Реймонд Асо - Пигмалион, който създава Галатея Реймънд Асе с бебе Пиаф. / Снимка: Getty Images. Реймънд Асе с бебе Пиаф. / Снимка: Getty Images. Запознанството с поета Реймънд Асо също беше съдбоносно за врабчето, той постепенно и бавно създаде звезда от талантливо, но в същото време много вулгарно и небрежно момиче. Той беше първият мъж, на когото тя се подчини безусловно. Буквално всичко: и песните, и неговите съвети, и грубите забележки донесоха нови красиви черти на нейния образ. По това време нейният невероятен талант на певица разцъфтява. Тя вече изпълняваше не празни шансони, тя пееше за трепетна любов, изпитвайки това дълбоко и прекрасно чувство в реалността. Постепенно тя се превърна в тази, на която целият свят скоро ще започне да се възхищава. Но няма да мине много време и тази връзка ще измори Едит, тъй като не й е в природата да бъде водена. „Не можеш да се отдадеш във властта на мъж или на когото и да било.“ След като живее с него три години, тя го напуска заради друг – певеца Пол Мериса. Краткотрайният им роман беше изпълнен с постоянни кавги и битки. И тя все още оценяваше и уважаваше Реймънд Асо и му оставаше благодарна до края на дните си, като не пропускаше възможността да отбележи, че именно той „направи мъж от нея“ и „истинска актриса“. Ив Монтан - звездата, осветена от Пиаф Ив Монтан и Едит Пиаф. / Снимка: Getty Images. Ив Монтан и Едит Пиаф. / Снимка: Getty Images. Започвайки разговор за личния живот на известната френска дива Едит Пиаф, заслужава да се отбележи, че пред олтара на православна църква, въпреки факта, че е католичка, Едит е само на 47 години - година преди нея смърт. Заради рак, певицата се превърна в изтощена старица, с лице, покрито с дълбоки бръчки и рядка, почти окапала коса. И това докато съпругът й беше в разцвета на силите си, здрав и красив като гръцки бог. Началото на невероятна история за личния живот на френска поп звезда Може да се говори безкрайно за легендарната съдба на френската певица Едит Пиаф. Роден в бедност, умрял в бедност. В ранната си младост тя преживява смъртта на малка дъщеря, а в зората на годините си смъртта на своя любим. В детството се бори със слепота, в напреднала възраст - с рак. Освен това тя преживя две автомобилни катастрофи, претърпя седем операции, три кома, опит за самоубийство; През целия си живот, страдаща от алкохолна и наркотична зависимост, тя е претърпяла няколко пристъпа на делириум тременс и пристъп на лудост. Не е ли прекалено много за една съдба, легнала на плещите на една малка жена?... Едит. / Снимка: Getty Images. Едит. / Снимка: Getty Images. И, приемайки тежкия си дял, без съжаление, Едит каза: „Животът ми беше отвратителен, това е истина. Но животът ми също беше невероятен. Защото я обичах преди всичко – живота. В допълнение към горното, името на известната парижка дива Едит Пиаф е обвито в много легенди, една от които гласи, че тя е родена на улицата, или по-точно на стълбите на къща номер 72, в бедния Парижкият квартал Белвил. "Когато започнаха контракциите, майка ми слезе долу, за да чака тук линейката, за която изтича баща ми. Когато каретата пристигна, аз вече бях родена. Затова мога да кажа, че съм родена на улицата. Като акушерки имаше двама полицаи, дежурни по време на раждането, двама най-скъпи служители на реда, които обиколиха ... ". И това се случи в един студен декемврийски ден през 1915 г. И е напълно възможно тази история да е измислица на най-ексцентричната певица, която за пореден път искаше да подчертае, че наистина е дете на парижките улици. Тежко детство Едит като дете. / Снимка: Getty Images. Едит като дете. / Снимка: Getty Images. Момичето от раждането беше наречено Едит Джованна Гасион, баща й беше цирков акробат, майка й беше улична певица. И тъй като малко след раждането си главата на семейството е мобилизиран за война и майката няма абсолютно нищо общо с новородената дъщеря, малката Едит е отгледана от баба си по майчина линия, мароканска берберка, до една година и половина. Жената обичаше да пие добре и, за да спи бебето повече и да не й пречи, наля вино в бутилката с вода на внучката си. Ужасните условия, в които е било момиченцето, са довели до възпаление на очите и постепенна загуба на зрението. И кой знае как щеше да свърши всичко за Едит, ако баща й не се върна от войната и не я заведе при майка си в Нормандия, където тя имаше публичен дом. Чудото на изцелението Така сред проститутките малката Едит трябваше да прекара детството си. Всички я обичаха и глезеха. И когато се оказа, че момичето е напълно сляпо, целият публичен дом реши да направи поклонение при Света Тереза ​​в град Лизийо и да измоли нейното изцеление. Бабата, освен всичко останало, се зарекла да дари 10 000 франка на църквата, ако внучката й оздравее. Чудото се случило и в уреченото време Едит прогледнала. Оттогава тя смята Света Тереза ​​за своя покровителка, нейната икона е с нея през целия й живот. Началото на артистична кариера Едит с баща си. / Снимка: Getty Images. Едит с баща си. / Снимка: Getty Images. И когато дойде време да тръгне на училище, за Едит настъпиха трудни времена. Там веднага я недолюбваха заради своенравния си нрав, но най-вече защото живееше в публичен дом. На 9-годишна възраст дъщерята е взета от баща си, който участва в пътуваща трупа от циркови артисти. На това обучението на Едит приключи, но започна кариерата на бъдеща звезда. Момичето, придружаващо скитащи артисти, пееше песни по парижките улици и се разхождаше с шапка в ръце, събирайки пари от публиката. Между другото, липсата на образование се усети - певицата пише с грешки през целия си живот, по-специално текстовете, които сама съставя. Едит. / Снимка: Getty Images. Едит. / Снимка: Getty Images. И до 15-годишна възраст, изкарвайки прехраната си, Едит пее по улиците на Париж, в барове, нощни клубове и дори в казармите на войниците. Съпрузи, мъже и любовници на парижката дива Едит Пиаф. / Снимка: Getty Images. Едит Пиаф. / Снимка: Getty Images. Едит Пиаф имаше много романи, които започваше и прекъсваше без колебание и без съжаление. Веднага щом тази малка жена започна да усеща, че чувствата й се охлаждат, тя веднага напусна мъжа и отиде да търси нови приключения. "Жена, която си позволява да бъде изоставена, е пълна глупачка. Има стотинка дузина мъже. Просто трябва да си намериш заместник не след, а преди...", каза певицата. И тя също призна: „Знам, че не съм светица: десет пръста не ми стигат,Скъсал с мимолетна страст към певицата, в живота на Пиаф се появи младият шансоние Ив Монтан. И не че се влюби в него, а просто певицата, която вече се състоя, неочаквано реши да „участва в това“. Сега тя, като ментор, принуди Ив да промени репертоара и имиджа си, както и да се отърве от силен южен акцент, което позволи на обещаващия артист да пробие на голямата сцена. Страстно влюбен, Монтан я ревнуваше непоносимо - и, трябва да се отбележи, тя наистина му даде много причини. Едит не издържа това дълго време и две години по-късно прекъсна връзката им, изгонвайки Ив навън. Струва си да се каже, че "след като стана популярна", малката Пиаф повече от веднъж е помагала на талантливи мъже, помагайки им да се изкачат по кариерната стълбица.Веднъж, докато обикаляше Америка, звездата се срещна с известния френски боксьор Марсел Сердан. Именно той стана главният мъж в живота на малката Пиаф. Имало обаче едно „но“, което помрачило щастието им – Сердан бил женен и имал три деца. До края на дните си той беше разкъсван между семейството и любимата си жена. При първия й зов той се втурна към своето врабче до края на света. Тази любовна история започва в парижкия "Клуб на петимата". Едит Пиаф беше представена на „мароканския голмайстор“, а Марсел Сердана – на „Великата Едит Пиаф“. След като се срещнаха, те не се виждаха известно време, но се срещнаха в Ню Йорк. Пиаф беше там на турне и се чувстваше изключително самотна. По това време в телефонната слушалка се чу мек мъжки глас, който по никакъв начин не се свързваше с образа на отчаян борец. Едит, сякаш очакваше сериозна връзка, внимателно се подготви за тази дата: тънка макия, най-добрата рокля, звънливо духовно настроение. И Сердан неочаквано занесе самата „Голяма пиаф“ в едно от заведенията за бързо хранене и я почерпи с чаша евтина бира. Но, като видя разочарованото лице на дамата, Марсел се извини и я покани в най-луксозния ресторант в Ню Йорк. Те прекараха цяла вечер заедно и станаха неразделни. През нощта те често излизаха на разходка из Ню Йорк. И двамата обичаха да карат влакчета. Тази необикновена двойка беше разпозната по улиците, като ги гледаха с учудване как ядат сладолед и пищят на атракционите като обикновени смъртни. И само едно обстоятелство не им позволи да бъдат заедно до края - Марсел имаше семейство. Марсел многократно убеждаваше любимата си да дойде на мача му, за да го види в битка. Никога не беше виждала такъв Марсел - с безмилостни, ужасни, твърди очи. Струваше й се, че от ударите, които любимият й мъж получава, самата тя изпитва болка. И когато прозвуча последният удар на гонга, Едит издаде гърлен звук, изтича на ринга, за да изтрие потта и кръвта от лицето на Марсел. Журналистите бяха в екстаз! На пресконференция, на която Марсел не позволи самата Едит да дойде, той направи неочаквано изявление. „Искаш ли да знаеш дали обичам Пиаф? Да аз обичам! Да, тя ми е любовница, само защото съм женен. Но нека вдигне ръка този, който никога не е изневерявал на жена си “, избухна той. Оживените журналисти замръзнаха като замаяни. Сутринта нито един вестник не написа нито един ред за Едит и Марсел, а до обяд на Едит беше донесена огромна кошница с цветя от журналисти. В цветята беше приложена картичка: „От господата – до жената, която е обичана повече от всичко на света“. Марсел идваше на концерти при всяка възможност. Непобеденият шампион се криеше в галерията, всеки път когато се тревожеше за своята Едит, и си тръгваше потен от вълнение от концертите. „Чувствам се късметлия, тя е страхотна певица!“, призна смутено той на адаша си Блистен в гримьорната. След концерта той помогна на Едит да събере нещата й: шалове и лекарства, рокля и грим.Когато Едит забеляза, че Марсел ентусиазирано чете прости комикси, тя настоя той да започне да чете сериозни книги, уверявайки, че някога се е насилила. И той се подчини - такава му беше съдбата. Сердан беше безкрайно щедър и постоянно глезеше Едит с подаръци. Тя не знаеше това преди. Тя смутено се появи пред приятелите си с ново палто от норка и луксозни бижута, дарени от Марсилия. А самата тя винаги бързаше да му го върне – купуваше му скъпи вратовръзки, ризи и часовници, които незнайно защо носеше на двете си ръце. През октомври 1949 г. Едит Пиаф започва турне в САЩ. Сердан щеше да се присъедини към нея по-късно. Той вече беше резервирал самолетен билет, но Едит в телефонен разговор настоя спешно да излети със самолета. Чакането й се стори непоносимо. Самолетът не достига Ню Йорк, след като се разбива над Азорските острови. Тялото на Марсел Сердан беше разпознато по часовник, който носеше по странна прищявка на двете си ръце. Този часовник също беше даден на Едит. На сутринта Едит се събуди не от дългоочакваната целувка на Марсел, а от ужасна новина. Същата вечер Едит беше пренесена на сцената на залата Версай на ръце - не можеше да ходи. Спирайки аплодисментите на публиката, тя тихо каза: „Днес ще пея в чест на Марсел Сердан“. Публиката замръзна в отчаяние, Пиаф в някакъв мистичен екстаз, искрено и трагично победоносно, изпя „Химна на любовта“: Ако някога животът те отнеме от мен Ако умреш, ако си далеч Не ме интересува дали ме обичаш Защото и аз ще умра. И едва по-късно, когато никой не я видя, увита в черен шал, тя трескаво и тихо се молеше за душата му в малката църква Света Тереза.Само да добавя, че след трагичната му смърт певицата изпадна в дълбока депресия, от която се измъкна с морфин и алкохол. Непоносимата болка в сърцето на певицата след трагедията не я напусна нито за секунда. Тя напълно се обвиняваше за случилото се: „За любовта, за щастието често трябва да плащате със сълзи“, каза тя. Тази загуба буквално поглъщаше душевните й сили ден след ден. Тя започна безсрамно да пие, да се скита в разкъсани дрехи по улиците, да попада в катастрофи няколко пъти. Резултатът са множество фрактури, които изискват лечение със силни болкоуспокояващи. Стигна се дори до опит за самоубийство. Тази трагедия сякаш разби Пиаф завинаги, мнозина смятаха, че никой и нищо не може да я върне на сцената и към предишния й живот. Тя обаче го направи! Тази малка крехка жена излезе на сцената и пя, възхищавайки публиката не само с таланта си, но и с огромна несломена сила на духа. Тео Тео и Едит. / Снимка: Rexfeatures.com И животът все още безмилостно продължаваше да бъде нея и да се счупи. Две автомобилни катастрофи, които Пиаф претърпя през 50-те години, окончателно разбиха крехкото й здраве, изглеждаше, че животът е спрял. Но дори и в този ужасен за певицата момент, на хоризонта на живота й се появява млад гръцки емигрант, фризьор по професия, който й подава ръка в трудни моменти и предлага сърцето си. Казваше се Теофанис Ламбукас, последната любов и втори съпруг на звездата на парижанките. „Когато не умра от любов, когато няма от какво да умра, тогава съм готова да умра!“ Тези думи принадлежат на Едит, която дори мисълта за самотата е непоносима. "Не обичам самотата. Ужасната самота, която те прегръща призори или привечер, когато се питаш струва ли си още да живееш и защо да живееш?" Едит се запознава с Ламбукас, когато той идва да я посети в болницата с подарък: малка кукла, донесена от Гърция, за която се предполага, че носи късмет. Младият мъж започна често да посещава Пиаф, като всеки път носеше малък подарък, на който тя се радваше като дете. Това продължи, докато Тео не се осмели да предложи брак на Едит. 47-годишната дива категорично отказа, не допускаше дори мисълта, че след Марсилия ще може да обича друга и да я пусне в живота си. Освен това Тео беше с 20 години по-млад от нея. И тя е малка жена, осакатена от живота, стояща на ръба на вечността. Тео Сарапо и Едит. / Снимка: Getty Images. Тео Сарапо и Едит. И тя, виждайки син, а не съпруг в млад мъж, се опита, както в добрите стари времена, да стане продуцент на Тео, който, докато работеше като фризьор, мислеше за кариера на певец, и да го доведе до големия сцена. По-късно Пиаф ще каже: „Наистина обичах само Марсел Сердан. И цял живот чаках само Тео Сарапо. Тео Сарапо и Едит. / Снимка: Getty Images. Тео Сарапо и Едит. / Снимка: Getty Images. Отказано, но не и прогонено. И така той можеше да седи с часове до нейното пиано, слушайки как свири Пиаф. Той улавяше всяко нейно движение, опитвайки се да предугади желанията й. Младият мъж не беше смутен нито от двадесетгодишната разлика във възрастта, нито от болестта на Пиаф, по това време лекарите вече бяха диагностицирали певицата с тежък артрит, а след известно време - рак на черния дроб.Връщайки се към историята на Тео Ламбукас, трябва да се отбележи, че Пиаф не постигна нищо значимо с формирането на кариерата си - обществеността го прие много студено като певец. Почти цял Париж се усмихна на тази необикновена двойка, смятайки Тео за жиголо. Всъщност, идолизирайки френската поп звезда, той беше неин истински почитател. Между другото, Пиаф не бързаше да се омъжи, въпреки че беше наистина щастлива с Тео. И именно тя му измисли ново име - Сарапо, което на гръцки означаваше - "Обичам те". Едит дълго мисли, преди да приеме предложението му - по принцип тя беше против неравноправните бракове. „Помисли за това“, каза си тя, „след десет години ще бъдеш на петдесет и седем, ще бъдеш възрастна жена, а той ще навърши само тридесет и седем години – мъж в разцвета на силите си. Какво ще бъдеш за него?" Но един ден Едит имаше сън, който, повтаряйки се, сънува от време на време. Той винаги е бил предвестник на раздялата с любимите хора. Този път обаче тя отчетливо чу гласа на Тео по телефона. И на следващия ден тя се съгласи да стане негова съпруга. В същото време Тео знаеше предварително, че булката е много болна и „сватбата няма да му донесе нищо друго освен скръб и дълг“. Певицата винаги е била много суеверна и след смъртта на Марсел Сердана се увлича по спиритизма и навсякъде носи със себе си магическа въртяща се маса, благодарение на която Пиаф уж общува с духовете на мъртвите. Тя увери другите, че веднъж тази маса й е спасила живота. Докато обикаляше Америка, тя, заедно с екипа си, летяха от град на град със самолет - това беше обичайна процедура. Когато щяха да летят от Чикаго до Сан Франциско, духовете предсказаха на Пиаф: "22 март - самолетна катастрофа - всички са мъртви." Певицата веднага отмени полета, а на следващия ден се оказа, че редовният самолет се е разбил, а всички пътници, които са били "Толкова съм суеверна", пише тя в автобиографията си, "че преди да изляза на сцената, изпълнявам цял магически ритуал с необикновена бързина. Първо се прекръствам, целувам свещения медальон, който винаги нося върху себе си. След това огънете се наполовина и докоснете дървото с две ръце накрая, протягам показалеца и малкия си пръст напред и показвам рогата на въображаем демон, след което докосвам кръглата въртяща се маса, галя я ... притискам я. И едва след това, след като целунах всичките си приятели, които в момента са близо до мен зад кулисите, се осмелявам да изляза под светлината на прожекторите." Така този път малката Едит повери съдбата си на знака, изпратен й от съдбата, давайки съгласието си за брак. Парис буквално жужеше, обвинявайки Тео Сарапо в личен интерес, но на никого не можеше да му хрумне, че великата звезда няма нито стотинка за душата си: всичко беше похарчено за наркотици, необмислено харчене, а по-късно и за лекарства, с които се издържаше осакатеното й тяло.Това е самата Франция – Едит е нейната душа, нейният глас. Поне толкова сме свикнали да мислим и чувстваме тази далечна красива страна, дала на човечеството Едит Пиаф.Это сама Франция- Эдит её душа, её голос. По крайней мере мы так привыкли думать и ощущать эту далекую прекрасную страну, которая подарила человечеству Эдит Пиаф.Эдит Пиаф.Жизнь и любовь.

далее

Той не беше Бог... Беше белязан от него. В големия си ранг – Поет. Искам да отговоря на тази фраза; Володя, но ти не си отиде ... Жив си! Жив си в потомците си, жив си в стиховете, музиката, филмите, паметта на тези, които те обичаха и тези, които ти обичаше! И всяка година ние празнуваме вашия рожден ден, скърбим в деня на смъртта и четем поезия, и пеем вашите песни, защото не сте ходили никъде !!! Висоцки става символ на руския човек – с всичките му великолепни добродетели и всичките му тъжни нещастия. Той изрази състоянието на народа - и това, което е било приживе, и това, което е останало след него. Той изрази дори човека на нашето време. Защото популярността на Висоцки не стихва, а расте от година на година. Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. в Москва, в родилния дом на улица Щепкина 61/2. Родилният дом, в който е роден Висоцки Майка - Нина Максимовна (родена Серьогина). Завършила е Московския институт за чужди езици, работила е като преводач-референт по немски език в чуждестранния отдел на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите, след това като екскурзовод в Интурист. В първите години на войната тя служи в бюрото за преписване към Главното управление по геодезия и картография на МВР на СССР. Завършва кариерата си като ръководител на бюрото за техническа документация в NIIkhimmash 1947 г 1947. Висоцки в Ратенов, Германия Баща - Семьон Владимирович (Волфович) Висоцки - родом от Киев, военен сигналист, ветеран от Великата отечествена война, носител на повече от 20 ордена и медала, почетен гражданин на градовете Кладно и Прага, полковник с мама .Родителите му - Нина Максимовна Серегина и Семьон Владимирович Висоцки - живяха заедно около пет години - на фронта бащата на Володя срещна друга жена и напусна семейството. И след известно време Нина Максимовна също има нов съпруг. В пионерския лагер, 1950г „Връзката на Володя с втория му баща не се получи от самото начало и този човек практически нямаше никакъв авторитет в очите на момчето. Очевидно това е една от причините Володя да помоли собствения си баща да го вземе със себе си в Германия, където Семьон Владимирович, като офицер от Съветската армия, е изпратен да служи през януари 1947 г. ... В Германия.Еберсвалде До октомври 1949 г. Владимир Висоцки с баща си и съпругата му Евгения Степановна Лихолатова живее във военен гарнизон в град Еберсвалде. След това Семьон Владимирович и семейството му бяха върнати в родината си - той отиде да служи в Киев, а съпругата и синът му се установиха в Москва, в къща номер 15 в Болшой Каретни уличка (Евгения Степановна живее тук преди войната с първия си съпруг, който след това умря) ”.След като работи по-малко от два месеца в Московския театър на миниатюрите, Владимир неуспешно се опитва да влезе в театър „Съвременник“. През 1964 г. Висоцки създава първите си песни за филми и отива да работи в Московския театър за драма и комедия на Таганка. Поетичното и песенно творчество, заедно с работата в театъра и киното, се превърнаха в основния бизнес на живота му. В. С. Висоцки работи в театъра на Таганка до края на живота си, въпреки че отношенията му с ръководителя на театъра Ю. П. Любимов през този период са много трудни. През 1961 г., на снимачната площадка на филма "713-та молба за кацане", той се запознава с Людмила Абрамова, която става втората му съпруга (бракът е официално регистриран през 1965 г.), от която Висоцки има две деца - Аркадий и Никита. Двойката живее от 1965 до 1970 г. Владимир Висоцки. Ярославъл, Дворец на културата на Моторния завод, 28 февруари 1979 г. Снимка С. Метелица Владимир Висоцки. Зеленоград, Московска област, Дворец на културата "Вече", 23 април 1978 г. Снимка: А. Дубровски Владимир Висоцки в Химки, Московска област, Дворец на културата "Родина", 1975 г. Владимир Висоцки имаше мощен "лавинен" темперамент, неговият истински трагичен герой е силна личност, самотен бунтар, осъзнаващ своята обреченост, но не допускащ мисълта за капитулация. В комичните жанрове Владимир Висоцки с лекота сменя социалните маски, постигайки абсолютно разпознаваемост на гротескните „скици от живота“. В "сериозните" песни и драматичните роли си пробиваше път дълбока сила, кипяща под шината, раздиращ душата копнеж за справедливост. Владимир Висоцки на снимачната площадка на "Кинопанорама", Москва, Централна телевизия, 22 януари 1980 г. Снимка: Б. Палатник. „Киното през тази година предложи на Висоцки две роли: във филмите „Нашата къща“ и „Готвачът“. Ролята в последния филм той дължи на Л. Кочарян, който беше в приятелски отношения с режисьора Едмънд Кеосаян. За самия Висоцки ролята в „Готвачът“ беше, както самият той се изрази, „на светло“, впоследствие дори не я озвучи. Просто промяна на обстановката, пътуване до Краснодарския край през юли-август, му трябваше като отдушник, като възможност да се откъсне от домашните си проблеми поне за известно време. Но дори и при това пътуване Владимир не намери необходимото спокойствие, напи се и Кеосаян беше принуден да го изгони два пъти от снимките. Кеосаян обаче не е първият и не последният режисьор, който се отнася към Висоцки по този начин. Точно същата история се случи с актьора и Андрей Тарковски в началото на същата 65-та година. Хамлет „Междувременно, виждайки как водовъртежът от алкохол засмуква Висоцки все по-дълбоко и по-дълбоко, неговите роднини и приятели се решиха на крайната мярка: привлякоха на своя страна Ю. Любимов, човек, чийто авторитет в онези години за Висоцки беше безспорен. Любимов убеди Висоцки да отиде отново в болницата. Когато ярката бруталност се срещне с изразителната женственост, резултатът може да бъде само един – любов. Въпреки че любовта им приличаше повече на бойно поле. Марина и Владимир се бориха със ... самия Висоцки, неговите пристрастявания, тази страна на личността му, която го привлече към ръба на бездната. Те се бориха с висшите власти за правото да се виждат възможно най-често. Сега обаче, когато Влади остава сама, тя вече не помни трудностите, а само любовта. Кабинетът на Юрий Любимов в театъра на Таганка Окован, той привлече вниманието на цялата публика, втурна се, извика с глас, подобен на гръм, той е Висоцки, брилянтен актьор и подземен поет, той изигра едно от най-оглушителните си превъплъщения в Театъра на Таганка, ролята на Хлопуши в пиесата "Пугачов". В сергиите, сред публиката, седеше известната френска актриса от руски произход Марина Влади. Тя беше чувала много за невероятния руски актьор и бард Висоцки и след като пристигна в Русия през 1967 г., тя специално дойде на представлението с негово участие. Силата на играта му я шокира. Помнеше двамата си бивши съпрузи, харизматични мъже, но винаги нещо не й липсваше в тях. Меморандум на Г. Власова за Висоцки, 1967 г Висоцки вече беше женен и втори път, но се разведе със съпругата си Людмила и на децата му казаха, че татко все още ги обича, но сега има друга жена. През декември 1970 г. Марина и Владимир официално формализираха връзката, но не успяха в истински семеен живот. "Желязната завеса" не позволи на Висоцки да отиде в чужбина, Марина трябваше да намери най-криволичещите пътеки, за да може да дойде при съпруга си. Тя дойде в Русия като турист, гост по покана, временно пребиваващ, съпруг с неопределено място на пребиваване, след това с определено. Марина не можеше да си позволи да остане регистрирана в Русия, децата й останаха във Франция и възможността повече или по-малко свободно да се движат по света. Заедно с Влади Висоцки живее в Париж и се завръща, не е свикнал с европейския живот. Беше луд романс в писма иЗа Влади и Висоцки всеки ден, прекаран заедно, беше празник, те се виждаха толкова рядко. Безкрайните молби за визи, огромните разстояния измъчиха и двамата, но и спасиха брака им. Две ярки личности трудно биха се разбрали. Когато Марина дойде в Русия, младоженците живееха при майката на Висоцки, където звездата на френското кино се потопи в обикновеното ежедневие на съветска жена. Тя просто изостави кариерата си на върха на просперитета си - прекъсна снимките на съпруга си, отказа добри предложения. Осъзнавайки, че в житейските ценности на Влади желанието да се снима във филми заема едно от последните места, режисьорите започват все по-рядко да канят талантлива актриса в своите филми. Марина забеляза пристрастяването на Владимир към алкохола още в първите дни на тяхното запознанство. Той изми несигурността си, непризнатия си статус на поет, чиито стихове никога не са били официално публикувани през живота му. Пиеше, за да живее, докато умираше, всеки път изгаряше на сцената в буря от собствените си емоции и самият той страдаше от бясния ритъм на живота си. Първоначално Марина влезе в ролята на спасител, тя го доведе от апартаменти, където той и така наречените му приятели се напиха до дълбоко състояние, принудиха лекарите да се борят за всяка негова глътка въздух, когато отказаха безнадежден пациент. По-късно тя осъзна, че изходът от тази борба е предрешен - самият Висоцки се отведе в гроба. Номадският брак с Влади не лиши Висоцки от възможността за романтика отстрани. Лудата любов на Владимир Семенович беше актрисата Татяна Иваненко. И двамата изпитваха болезнена страст един към друг, не можеха да бъдат заедно и отделно. Когато Висоцуй се ожени за Влади, започна нещо като живот в тройка. Иваненко роди дъщеря на Владимир Анастасия, но не предяви никакви изисквания към него, не поиска собственост след смъртта му и все още отказва да бъде интервюиран. Последната любов на Владимир Висоцки е младата Оксана Афанасиева. Когато се срещнаха, тя беше на 18, а той на 40. Оксана дълго време мисли дали да се съгласи на среща, но след срещата, буквално на следващия ден, тя се раздели с годеника си, решавайки, че е по-добре да живей един ден с човек като Висоцки, отколкото цял живот със сива посредственост Оксана сега Вместо един ден, съдбата им отреди почти две години. Те бяха лудо влюбени един в друг и след развода на Висоцки от Влади дори искаха да се оженят, но нямаха време - Владимир Семенович почина. Оттогава историята с Афанасиева беше старателно потулвана в продължение на много години и се появи не толкова отдавна. След известно време Оксана се омъжи за Леонид Ярмолник, страстен почитател на Висоцки. Обратно към Влади Ехото от сватбеното пиршество обаче не успя да утихне, тъй като в средата на януари, след пореден конфликт с Любимов, Владимир Висоцки отново пие и отиде в Института Склифосовски за три дни. Обезумял от отчаяние, Влади веднага си събра багажа и отлетя за Франция. "Служиха двама другари" Брусенцов. „Закопчах ципа на куфарите си и напуснах Москва след дълъг и труден период на вашата етилова лудост. Тогава нямах много търпение и, смъртно уморен, без да знам как да те накарам да спреш целия този кошмар, избягах, оставяйки бележка: „Не ме търсете“. Това, разбира се, беше наивно. По това време наскоро бях станала ваша законна съпруга и свидетелството за брак, според вас, ме задължаваше кротко да търпя всичките ви лудории. Владимир Висоцки. Кадър от филма "Лош добър човек", 1972 г. Висоцки във филма "Приказката за това как се жени цар Петър Черния". Премиерата на Хамлет е на 29 ноември. Месец и половина по-късно А. Аникст пише в „Литературная газета“ за това представление: „Хамлет в пиесата е отшелник в Дания, която мрази, затвор с много подземия и подземия. Героят се задушава от гняв срещу свят, в който да бъдеш честен означава да си единствен сред десет хиляди. Остроглед, а не луд - такъв е Хамлет на Владимир Висоцки, борещ се сам срещу злото, въплътено в краля, убиец и тиранин, срещу всеки, който е с Клавдий. Плакат, обявяващ концерт в Лос Анджелис на 25 януари 1979 г Без съмнение Хамлет стана звездната роля на Владимир Висоцки. Започнаха 70-те години, време, което по-късно ще бъде наречено „ерата на Висоцки“, и именно Хамлет ще го формира като съзнателен борец срещу трудното време на застоя, ще послужи като сериозен тласък в по-нататъшните му мисли за смисъла на живота. , за мястото му в този свят, за онзи път, който е избрал" Колата на Висоцки Експозиция на Музея на Владимир Висоцки в Екатеринбург След като работи по-малко от два месеца в Московския театър на миниатюрите, Владимир неуспешно се опитва да влезе в театър „Съвременник“. През 1964 г. Висоцки създава първите си песни за филми и отива да работи в Московския театър за драма и комедия на Таганка. Поетичното и песенно творчество, заедно с работата в театъра и киното, се превърнаха в основния бизнес на живота му. В. С. Висоцки работи в театъра на Таганка до края на живота си, въпреки че отношенията му с ръководителя на театъра Ю. П. Любимов през този период са много трудни. През 1961 г., на снимачната площадка на филма "713-та молба за кацане", той се запознава с Людмила Абрамова, която става втората му съпруга (бракът е официално регистриран през 1965 г.), от която Висоцки има две деца - Аркадий и Никита. Двойката живее от 1965 до 1970 г. Владимир Висоцки. Ярославъл, Дворец на културата на Моторния завод, 28 февруари 1979 г. Снимка С. Метелица Владимир Висоцки. Зеленоград, Московска област, Дворец на културата "Вече", 23 април 1978 г. Снимка: А. Дубровски Владимир Висоцки в Химки, Московска област, Дворец на културата "Родина", 1975 г. Владимир Висоцки имаше мощен "лавинен" темперамент, неговият истински трагичен герой е силна личност, самотен бунтар, осъзнаващ своята обреченост, но не допускащ мисълта за капитулация. В комичните жанрове Владимир Висоцки с лекота сменя социалните маски, постигайки абсолютно разпознаваемост на гротескните „скици от живота“. В "сериозните" песни и драматичните роли си пробиваше път дълбока сила, кипяща под шината, раздиращ душата копнеж за справедливост. Владимир Висоцки на снимачната площадка на "Кинопанорама", Москва, Централна телевизия, 22 януари 1980 г. Снимка: Б. Палатник. „Киното през тази година предложи на Висоцки две роли: във филмите „Нашата къща“ и „Готвачът“. Ролята в последния филм той дължи на Л. Кочарян, който беше в приятелски отношения с режисьора Едмънд Кеосаян. За самия Висоцки ролята в „Готвачът“ беше, както самият той се изрази, „на светло“, впоследствие дори не я озвучи. Просто промяна на обстановката, пътуване до Краснодарския край през юли-август, му трябваше като отдушник, като възможност да се откъсне от домашните си проблеми поне за известно време. Но дори и при това пътуване Владимир не намери необходимото спокойствие, напи се и Кеосаян беше принуден да го изгони два пъти от снимките. Кеосаян обаче не е първият и не последният режисьор, който се отнася към Висоцки по този начин. Точно същата история се случи с актьора и Андрей Тарковски в началото на същата 65-та година. Хамлет „Междувременно, виждайки как водовъртежът от алкохол засмуква Висоцки все по-дълбоко и по-дълбоко, неговите роднини и приятели се решиха на крайната мярка: привлякоха на своя страна Ю. Любимов, човек, чийто авторитет в онези години за Висоцки беше безспорен. Любимов убеди Висоцки да отиде отново в болницата. Когато ярката бруталност се срещне с изразителната женственост, резултатът може да бъде само един – любов. Въпреки че любовта им приличаше повече на бойно поле. Марина и Владимир се бориха със ... самия Висоцки, неговите пристрастявания, тази страна на личността му, която го привлече към ръба на бездната. Те се бориха с висшите власти за правото да се виждат възможно най-често. Сега обаче, когато Влади остава сама, тя вече не помни трудностите, а само любовта. Кабинетът на Юрий Любимов в театъра на Таганка Окован, той привлече вниманието на цялата публика, втурна се, извика с глас, подобен на гръм, той е Висоцки, брилянтен актьор и подземен поет, той изигра едно от най-оглушителните си превъплъщения в Театъра на Таганка, ролята на Хлопуши в пиесата "Пугачов". В сергиите, сред публиката, седеше известната френска актриса от руски произход Марина Влади. Тя беше чувала много за невероятния руски актьор и бард Висоцки и след като пристигна в Русия през 1967 г., тя специално дойде на представлението с негово участие. Силата на играта му я шокира. Помнеше двамата си бивши съпрузи, харизматични мъже, но винаги нещо не й липсваше в тях. Меморандум на Г. Власова за Висоцки, 1967 г Висоцки вече беше женен и втори път, но се разведе със съпругата си Людмила и на децата му казаха, че татко все още ги обича, но сега има друга жена. През декември 1970 г. Марина и Владимир официално формализираха връзката, но не успяха в истински семеен живот. "Желязната завеса" не позволи на Висоцки да отиде в чужбина, Марина трябваше да намери най-криволичещите пътеки, за да може да дойде при съпруга си. Тя дойде в Русия като турист, гост по покана, временно пребиваващ, съпруг с неопределено място на пребиваване, след това с определено. Марина не можеше да си позволи да остане регистрирана в Русия, децата й останаха във Франция и възможността повече или по-малко свободно да се движат по света. Заедно с Влади Висоцки живее в Париж и се завръща, не е свикнал с европейския живот. Беше луд романс в писма иПрез 1972 г. творческата дейност на Висоцки продължава да набира скорост. Концертните маршрути на Владимир Висоцки се простират от Москва до Тюмен и на всички концерти залите са пълни до краен предел. Изпод перото му излиза цяла поредица от песни, които мигновено стават изключително популярни сред хората: „Придирчиви коне“, „Мишка Шифман“, „Химн на шахматната корона“, „В резерва“, „Въжеходец“, „Ние“. Завъртете Земята”. Малки трагедии .Дон Жуан ATВъпреки факта, че Федотов успя да инжектира глюкоза в него, детоксикация не се случи. Висоцки спря да диша, нямаше пулсация на каротидната артерия. И най-лошото е пълната липса на сърдечна дейност. За щастие Федотов имаше под ръка кофеин, той го инжектира директно в сърцето и започна да прави изкуствено дишане - уста в уста. В същото време Абдулов започна да прави сърдечен масаж на Висоцки. Заедно те скоро успяват да "събудят" сърдечния мускул и сърцето на Висоцки започва да работи отново. Най-поразителното е, че това се случи на 25 юли, тоест точно една година преди истинската смърт на Висоцки. 1 януари 1980 г. Владимир Семенович Висоцки катастрофира „След като отпразнува Нова година в компанията на близки приятели в дачата на сценариста Е. Володарски близо до Москва, В. Висоцки внезапно заминава за Москва сутринта. Той взе В. Янклович и В. Абдулов в колата си. И тъй като Висоцки никога не е знаел как да шофира умерено, този път той също достигна скорост от почти 200 км в час. В резултат на това на проспект Ленински на хлъзгав асфалт мерцедесът му се подхлъзна и той се блъсна в тролейбус. Изненадващо, Владимир Висоцки, който шофира, практически не беше ранен, но спътниците му бяха по-малко щастливи - Абдулов имаше счупена ръка, Янклович имаше сътресение. За щастие инцидентът се случи точно пред Първа градска болница, така че нямаше проблеми с транспортирането на пострадалите. "На 25 януари 1980 г. Владимир Семенович Висоцки решава да се опита да се възстанови отново на рождения си ден." Този ден той имаше само трима гости в апартамента му: Оксана Афанасиева, Янклович и Шехтман. Тогава Владимир Висоцки реши да направи нов опит да се възстанови. А. Федотов казва: „С Висоцки се затворихме за една седмица в апартамент на Малая Грузинская. Сложих капкомер - премахнахме синдрома на отнемане. Но от алкохола и наркотиците се развива физиологична и психологическа зависимост. Можем да премахнем физиологичния, но психологическия ... Сега има по-ефективни лекарства. Да, имаше сила на волята, но тя не винаги беше достатъчна. На 25 юли 1980 г. между 3:00 и 4:30 сутринта сърцето на Владимир Висоцки спря „поради сърдечен удар", около два през нощта лекар А. Федотов му даде сънотворно и Висоцки най-накрая заспа. седнал на малък диван в голяма стая. А. Федотов си спомня: „Бях от смяната - уморен, изтощен. Легнах и заспах - сигурно към три часа.Събудих се от някаква зловеща тишина - сякаш някой ме дръпна. И на Володя! Зениците са разширени, няма реакция към светлина. Остави ме да дишам, а устните ми вече са студени. Късен. Между 3:30 и 5:30 сърцето спря от инфаркт. Съдейки по клиниката, имаше остър миокарден инфаркт. А кога точно е спряло сърцето е трудно да се каже. Висоцки е написал повече от 200 стихотворения, около 600 песни и едно стихотворение за деца (в две части); общо около 850 поетични произведения принадлежат на перото му.Доста песни са написани специално за филми, но повечето от тях, понякога по технически причини, но по-често поради бюрократични забрани, не са включени в окончателните версии на филми (например във филмите " Земята на Санников, Вторият опит на Виктор Крохин, Бягството на г-н Маккинли, Стрелите на Робин Худ и други). Ще умра казват - винаги умираме по някое време - Ще се возя безплатно, ако забият нож в гърба: Убитите са пощадени, погребани и поглезени с рая, - За живите няма да казвам, но ние защитаваме мъртвите. Ще ударя лицето си в пръстта, ще падна по-красиво на моята страна - И душата ще удари галопа върху откраднатите гъгрици, Това е краят на въпроса - ям ябълки в райски храсти. Ще се изкача бавно - изведнъж апостолът ще се върне, глупако! .. Chup себе си! .. Мания ... Нещо познато - Непоносима пустош и плътно нищожество - хаос. И в средата на нищото извисяващи се лети порти, И огромна сцена - пет хиляди - седеше на коленете му. Как съседи коренът! Смирих го с добра дума, Да, репеите от лика едва изтръгнаха и сплетоха гривата. Апостол Петър, старец, твърде дълго си играеше с болта - И той стене и мрънка, и не може да отвори - и си отиде. Тази огромна сцена не издаде нито един стон, Само внезапно клекна от изтръпналите си колене. Ето ги и следите от кучешките лапи... Да, това изобщо не е рай, а зона! Всичко се върна в кръга, а разпнатият над кръга увисна. Гледаме с коне - това наистина е зоната за всички! Дух на хляб от портата - толкова по-надежден от плетене на ръце. Засега съм невредим, но пих твърде много озон. Устата е пълна с бърборене и е трудно да се закълнеш. Запретнаха ръкави, две сенки в зелено прелетяха. С вик "Чук на релсата!" камшици пърхаха по крилете. Има малини, момчета, срещат ни с малинов пръстен. Но ключовете иззвъняха - взеха ключовете за нас ... Умрях на гърба, на ръцете на старите дами отпуснати, Божият син не е притиснат до Мадоната, а до стената, като крепостен селянин. В прекрасните градини на Едем, само пробив от замразени ябълки, Но градините пазят и стрелят без пропуск в челото. Херувимите кръжат, ангелът гледа от кулата - интересно е! Нека Христос не търси, - късам плодовете на леда от дърветата.Памяти В.Высоцкого.Часть 1: Не важно как,не важно сколько,не важны сонгмы слов,есть просто память,просто память,пришедшая с далекой юности годов

Он не был Богом... Он был им отмечен.
В своем великом звании – Поэт.

                

 На эту фразу хочется ответить;Володя,а ты и не уходил...Ты жив!Ты жив в своих потомках,ты жив в своих стихах,музыке,кинофильмах,памяти любивших тебя и тех кого любил ты!

И каждый год мы празднуем Твой День рождения,скорбим в день смерти,и читаем стихи,и поем твои песни,ведь ты никуда не уходил!!!

---

  Высоцкий стал символом русского человека - со всеми его великолепными достоинствами и всеми горестными несчастьями. Он выразил состояние народа - и того, который был при его жизни, и того, который остался после него. Он выразил даже человека наших дней. Потому популярность Высоцкого не спадает, а растет год от года. 

             

        Владимир Высоцкий родился 25 января 1938 года, в Москве, в родильном доме по улице Щепкина, 61/2.

Родильный дом, где Высоцкий появился на свет

далее

Странно... Изглежда, че в Екатеринбург има повече негови оригинални неща, писмени и други материали. Защо Никита изведнъж съсипа Московския музей за Екатеринбург? Или има къде да паркирам колата? Благодаря ти, Mayechka, за интересни материали за Висоцки! Но все пак не ми харесва, че този музей е в Екатеринбург. Свиване (8)Р®зЎ«пЈ о аЎ¬ОтговорС цитатВ цитатиКонтакт Отидете в дневника вторник, 26 юли 2022 г. 14:07 линкMaya_Peshkova Нека има повече такива покровители като Андрей Гавриловски, отдаден почитател на В. Висоцки, търсейки експонати, последните, описани в моя пост, са особено забележителни. Това е посмъртна маска и последното стихотворение на В. Висоцки, посветено на неговия жена, написано на билет ... сбогом и толкова трогателно. Техният покровител ги купи от семейство Висоцки. Въпреки че синът осигури много, Никита. Той също не можа да устои на натиска на Андрей, виждайки неговия ентусиазъм и благоговение пред паметта на баща си Гавриловски намери някъде в Грузия колата на Висоцки, смачкана след катастрофа ... той възстанови тази купчина желязо, плати за работата на скулптора на восъчната фигура на Висоцки и трогателен паметник на поета и съпругата му М. Влади , Има още много уникални експонати в музея, експозиционното пространство, хотелските стаи, където поетът е отседнал по време на турнето си в Екатеринбург ( много пъти между другото) хол на московски апартамент и т.н. Много достоен музей. Утре ще ви запозная с друг. И какво е сбъркал Екатеринбург? РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника вторник, 26 юли 2022 г. 15:00 ч. linkkomor_valerya Мая, изобщо не обвинявам Гавриловски, напротив, възхищавам се на неговата предприемчивост и наистина всеотдайна любов към поета. Възмутен съм, че в Москва, където е роден и живял, няма нормален музей, където издигат паметник на Солжен7иЦин и други идиотски, където подготвят изграждането на нов център Ешлцин. Но нямаше покровители и любители на творчеството на Висоцки. Ето това е възмутителното. И съответно невъзможността да отиде в Екатеринбург за всеки почитател на Всоцки. Далеч и скъпо по днешните стандарти. Това означава, че всичко това е достъпно само за жителите на Урал и близките територии и региони. РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника вторник, 26 юли 2022 г. 17:06 линкMaya_Peshkova В Москва има музей Къщата на Висоцки на Таганка РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника Вторник, 26 юли 2022 г. 17:41 ч. връзка komor_valerya Говоря за това от първия ден. Отидох там. Доста беден. Лукс, разбира се, като в Екатеринбург не се вижда. Някои експонати са интересни. Други не толкова. Например, в първите дни Никита не си спомня за Марина Влад и нейния принос. В крайна сметка той никога не й прости книгата "Прекъснат полет". По-късно, за съжаление, нямаше възможност и време. РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника вторник, 26 юли 2022 г., 21:39 линкMaya_Peshkova Валерия, нищо не бъркаш. Шикозен музей в двуетажно имение, създадено с най-новите технологии, с кино и концертна зала, където редовно се провеждат концерти за туристи. Зали, всяка посветена на определен етап от живота на поета, представени снимки, лични вещи, облекла, на интерактивни панели се показват видео хроники на живота, звучат песни, стихове, раздира до костите, мултимедията не оставя никого безразличен.Има много документи и напълно неочаквани материали.Утре ще публикувам публикация бил ли си тук изображения (1) (275x183, 8Kb) РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника вторник, 26 юли 2022 г. 17:12 линкMaya_Peshkova Нестроителен, отдаден под наем за 49 години, като филиал на осн. В Москва организацията има помещения на Болшая Полянка. Също така сградата на имението Долгоруков-Бобрински на улица Малая Никитская, построена през 18 век, беше отдадена под наем на фондацията, предполагаше се, че фондацията ще се помещава в нея след реставрация. РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника Вторник, 26 юли 2022 г. 17:47 ч. връзка komor_valerya Това е грубото. А московчани са инертни, не протестират. Някои журналисти се опитаха, затвориха ги. И тази кучка щеше да отиде по-добре в нейния Екатеринбург и центъра и там щеше да уреди нов музей. И тогава фондът на Горбачов, и фондът на Солженицин, и фондът на Елцин ... Не са ли твърде бурни техните съпруги и либерали от всички ивици? Изглежда, че са ги заели, но можете ли да ги убиете всички? Уви, Путин не е Сиалин, въпреки че в настоящата ситуация би било необходимо да се действа по-сурово или да се даде пълна свобода на Бастрикин и да не се ограничава. РедактиранеИзтриванеР®зЎ«пЈоаЎ¬ОтговорС цитатВ цитатаКонтакт Отидете в дневника вторник, 26 юли 2022 г. 21:31 линкMaya_Peshkova Това не беше широко разпространено, всеки реши зад кулиситеСпасибо большое, Майечка, за прекрасную экскурсию в музей Высоцкого в Екатеринбурге, Отличный музей! Низкий поклон его создателю! Чувствуется, что Андрей Гавриловский большой почитатель творчества поэта, ибо как назвать то, что на свои кровные выкупал раритеты поэта для музея. Была тоже удивлена, что в музее много подлинных вещей, принадлежавших Высоцкому. С большим удовольствием посетила музей Владимира Высоцкого, с благодарностью цитирую! Свернуть (1)Р®зЎ«пЈ о аЎ¬ОтветитьС цитатойВ цитатникОбратиться Перейти к дневнику Среда, 27 Июля 2022 г. 10:27ссылкаМайя_Пешкова Благодарю,Галочка.Многими экспонатами поделилась семья,ведь московский музей концептуально отличается от этого РедактироватьУдалитьР®зЎ«пЈ о аЎ¬ОтветитьС цитатойВ цитатникОбратиться Перейти к дневнику Среда, 27 Июля 2022 г. 09:05ссылка komor_valerya Майя, доброго дня! Представляешь, я не смогла зайти на твою страницу в посте про Высоцкого часть 3! Я хотела там отметиться, что понравился, написать немного свои впечатления, и... ни туда, ни сюда. Зашла даже через ленту друзей! А его там даже нет! уже ушла страница. Там началась страница с поста Александры-Виктории про Винтерхальтера, 2-й пост. Так что даже не понимаю, в чем дело. Почему заблокирован вход на твою страницу для меня? Свернуть (2)Р®зЎ«пЈ о аЎ¬ОтветитьС цитатойВ цитатникОбратиться Перейти к дневнику Среда, 27 Июля 2022 г. 10:19ссылкаМайя_Пешкова Вы что,Валерия,никого не блокировала,боже упаси,с чего бы я нормальных людей блокировала.Даже и не знаю что такое и спросить не у кого.Вообще в последнее время много чудес происходит,единственно попробую перезагрузить РедактироватьУдалитьР®зЎ«пЈ о аЎ¬ОтветитьС цитатойВ цитатникОбратиться Перейти к дневнику Среда, 27 Июля 2022 г. 10:26ссылкаМайя_Пешкова По-новому перезагрузила.Мой комментарий прошел...Прям проделки Фикса какие-то РедактироватьУдалитьР®зЎ«пЈ о аЎ¬ОтветитьС цитатойВ цитатникОбратиться Памяти В.Высоцкого.Часть 2.Музей поэта в Екатеринбурге

Музей Владимира Высоцкого — мемориальный музей, посвящённый творчеству Владимира Семёновича Высоцкого в Екатеринбурге. Основан в 2012 году, располагается на втором и третьем этажах небоскрёба «Высоцкий».

далее

Звёзды в Музыкальной гостиной «Mireille Mathieu»

 

 

Мирей Матье в молодости  

Мирей Матье родилась в 1946 г. в Авиньоне. Она была старшей дочерью в семье, где было 14 детей! Отец работал каменщиком, семья жила бедно, и с самого детства ей пришлось всего добиваться своим трудом и упорством. «Мне страшно повезло – я родилась настолько пронзительно бедной, что мне не оставалось в жизни ничего иного, как научиться много и хорошо работать», – говорила она. Мирей увлекалась музыкой и пением с самого детства, ее первое публичное выступление состоялось в 4 года, когда она приняла участие в рождественском песнопении. В 14 девочка бросила школу и начала работать на фабрике, чтобы оплатить свои уроки пения, а в 15 выступила на вокальном конкурсе. Ей достался приз – поездка в Париж на телешоу талантов «Игра фортуны».   Читать далее

ДУХ, ПОБЕДИВШИЙ ПЛОТЬ...



ХОЖДЕНИЕ ПО КЛАВИШАМ ДУШИ.





..Веры Августовны Лотар-Шевченко (1899 1982) — итальянская и советская пианистка. ...
.С четырех лет Веру обучали музыке
. Педагогом был великий французский пианист Альфред Корто.
Она, отсидевшая 13 лет в сталинских лагерях, ни разу за эти годы не имевшая возможности подойти к инструменту, вернулась на концертную эстраду в качестве солистки.






В четырнадцать она играет с самым знаменитым в мире оркестром под управлением Артуро Тосканини.
От ее исполнения Бетховена приходит в восторг Ромен Роллан.
В те же четырнадцать начала концертировать, объездила всю Европу и Америку.
В пятнадцать закончила Парижскую консерваторию и поступила в Венскую академию музыки.

В ее распоряжении лучшие концертные залы Европы.
После гастролей в Америке самая крутая фирма в мире — «Стейнвей» — предложила Вере Лотар играть на своих роялях и доставляет инструмент на любой концерт, даже в малодоступные горные районы Швейцарии.
А в знак благодарности за согласие и рекламу «Стейнвей» дарит ей свои рояли.
Это поистине царские подарки.
Читать далее...

ДЖОРДЖ ГЕРШВИН. СПЕШИ ЛЮБИТЬ

В голове плохо укладывалось: явился муж женщины, которую Гершвин обманул,
просить любовника взять в жены его жену.
Может, это и есть настоящая любовь?

..В дверь позвонили. Увидев гостя, Гершвин побледнел и инстинктивно отступил
на несколько шагов, словно защищаясь.
«Кей умерла?—панически пронеслось в голове. — Что-то случилось?»
Или скорее всего он пришел убить его...
Но во всей поникшей фигуре Джеймса Уорбурга и его блекло-голубых глазах читалась не агрессия, а тоска.

—Я хотел тебе сказать, — с порога начал Джимми, потом замялся и беспомощно заморгал,
— в общем, она очень страдает, совсем перестала есть, похудела, не разговаривает ни с кем...
Не думай, это вовсе не она меня послала, — он сглотнул слюну.
— Пожалуйста, женись на ней.

Гершвин съежился от этих ужасных слов и еле слышно выговорил:
— Я недостоин.
Пусть она лучше презирает меня.

ЧИТАЙТЕ далее...

http://a.kras.cc/2016/11/blog-post_927.html?m=1

ПРАВДА ОБ ИЕРОСХИМОНАХЕ СИМОНЕ (ГАДЖИКАСИМОВЕ)...



Уже однажды делала пост об этом человеке,
поразившем меня своим уходом в мир иной,
оставив Все- славу, деньги, друзей...

Чувство утраты и теперь осталось в душе...



Этот очень красивый и грустный человек был фантастически популярен в СССР. Он был обласкан властью, любовью поклонников и женщин, он получал немыслимые гонорары и легко тратил их на все земные блага и удовольствия. Он писал шлягеры, которые любили все: только в 1970 году тираж проданных пластинок с песнями на его стихи составил шестнадцать миллионов (!!) копий.



«Восточную песню», в одночасье прославившую Ободзинского, написал этот грустный азербайджанец со странным именем Онегин.
Он родился в Баку в июне 1937 года, когда вся страна отмечала 100-летие со дня гибели Пушкина, и мама, знаток русской литературы, назвала новорожденного в честь самого любимого своего героя - Евгения Онегина…
⠀
Спустя годы редкое имя оправдало себя: бакинец из знатной семьи иранских аристократов оказался настоящим русским лириком - во всех его песнях много дождя, любви и той самой русской тоски, которую не в силах постичь чужестранцы.






ЭЛЛА БИТ-КАТЧА:

Онегину Гаджикасимову

Глаз восточных прищур — смута,
Жизнь — персидских ковров настил:
Балагур, поэт, его будто
Александр Сергеич крестил...

Пустота. Монастырь. Схима.
Прошлых весен и зим обман:
Афанасий. Странное имя.
Не знакома с тобой, Силуан.

Взгляд глубокий вовнутрь. Постриг.
Борода. Облаченье. Сан.
Сжег Онегин последний мостик.
Отче Симон обрел небеса.



Читайте здесь
Читать далее...

Сегодня исполнилось 86 лет Нани Брегвадзе.

21 июля 1936 года родилась Нани Брегвадзе - Народная артистка СССР (1983 г.), Народная артистка Грузии (1974 г.), Заслуженная артистка Грузии (1968 г.), лауреат Государственной премии Грузии (1998 г.); награждена орденом "Почета" Грузии (1997 г.), является почетным гражданином г.Тбилиси (1995 г.), г.Беналмадена (Испания, 1996 г.) и других городов.

ПОЗДРАВЛЯЕМ!

Читать далее...