Виктор Сафонкин - ХУДОЖНИК-самоучка

nomad1962 все записи автора

По пладне манастирът задряма. Листата на дъбовете се вкопчиха едно в друго, сякаш пръсти. Не пропускаха слънчевите лъчи. Сенчесто бе и в сърцето на  Панчо, който ровеше с пръчица в пясъка. Линиите, които изчерта, напомняха думи, тежки  като сираческа съдба. Погледнеше ли към зеления чадър над главата си, виждаше очите на липсващата си майка. Бог ù скова лодка за тялото, а сърцето ù хвръкна  като изплашено птиче. Безпаричните джобове на баща му накараха сирачето да потърси спасение в духовното. Ала  учението за Бога, което  предлагаше богословското училище, съвсем не стигаше да утоли скитащата му душа... Безсилието на самотничеството го  изгуби в смисъла. Религията го караше  да се чувства неприютно, затова отделяше много повече внимание на цветовете, с които бяха изрисувани иконите. Хрисимо бе и онова черното, което  живееше в очите на светците. Само то, под белилото на ореолите им, му изглеждаше човешко... 

Върху тайно измъкнати листи или на белите полета от книгите  прерисуваше божествените образи. Сред тях често  имаше млада жена с разпуснати коси, болезнено приличаща на майка му. Така се лекуваше от самотничеството, а и  подготвяше бъдещето...

Понякога за предстоящото му дипломиране му напомняше едно от по-младите отчета. Показваше му телеграми  от настоятелствата на местни школа, които се нуждаеха от млади просветени хора. Панчо ги препрочиташе жадно. Бе решен да пречупи границите  пред  връстниците си, сякаш да ги глътне, както цирковите играчи  поглъщаха огъня. Така щеше да им даде смисъл, който  сам не познаваше.

Скоро замина за някакво селце. Стана учител в местното училище. Сред децата  се пукаше закостенялата черупчица, в която креташе цялото му същество. Освен  задължителните предмети Панчо им предаваше част от обичта си към словото и изкуството. Тя бе крехка като вишнев цвят, бяла като лебедово перо и същевременно наболяла като трънче от роза. Ако някое от децата  нямаше своя мисъл, я будеше. Презираше заученостите, искаше му се всяко да има собствен глас  и с мисълта си да пие сякаш жива вода.

Когато почувства, че децата са готови за света, скитникът пое по нов път. Искаше  му се да усвои техниките за изобразяване на черното и бялото от човешката душа. Рисуваше декори за тамошни постановки, пишеше стихове, увличаше се от философия и езици,  участваше в  местни самодейни дружества. Търсеше смисъл за себе си в живописта. През светлите му очи минаваше слънцето на всеки нов ден с цялото му цветово и музикално многообразие, сякаш изсвирено от цигулката на младата артистка Наташка. Когато Панчо не твореше, обичаше. Но разбираше, че всеки, който се качва по стълбичката на славата, губи сетива за истинското. Стремежите на Наташка засвириха на най-високият регистър. Избра си кариерата на цигуларка. Бе и угодно да  изпъва виртуозно струните, отколкото да  държи в ред  дом и семейство.

 И  тогава на Панчо му се искаше да го приласкае онази жена с разпуснатите коси, майката, коята така и не позна. Замечтаваше се за собствените си синове, за ласката на жената, която щеше да ги люлее, за онази друга половина, която бягаше като сянка по други пътеки. Докато синините на душата му караха ръката му да мачка прощалното  писмо. В него звучеше  тъжна цигулчена песен.

Реши и замина. На родна земя, сякаш болни лястовици, над глава му летяха шрапнели. Един от тях мина през гърдите му, малко в дясно от сърцето му. Докато падаше, виждаше светлината и колко бяло може да има в черното, достатъчно, за да разсее мътилката. Прощаваше с опита да нарисува цигулка, онази с разнебитените струни на душата му. Рапсодия в синьо, спонтанна като дихание и тежка като свършек… Понякога само куршум в сърцето е необходим, за да излечи чувствата.

Събуди се във военния лазарет. Острата миризма на незараснали рани и формалин го накара да замижа.  Над главата си видя  кръглото лице на забрадена с бяла кърпа, жена. Чу да я наричат Олечка.

Олечка бе съпругата на застарелия военен лекар в лазарета. Идваше  от  заможния род  на крупни банкери и предприемачи от крайдунавско градче.  Понеже бе свободолюбива, а и носеше потребността от независимост, а и образованието ù я караше да търси пространство извън родовото, отхвръкна от бащиното гнездо.Списваше за голям градски вестник, но и отговорно помагаше  в грижата за пострадалите войниици.

Често сядаше на леглото при Панчо, четеше му скорошните вести или го развеждаше из градината на лазарета. Панчо обикаляше под ръка с бялото създание и взреше ли се в очите  ù, виждаше божествената ù харизма, която имаше само във възрожденската иконография, с онази закръгленост на формата и рисунъка. Творческото отсъствие понякога ти връща други усещания. Прииска му се да я нарисува, разголена и светла, отвъдгранична... Като невъзможната любов, забранено усещане...

Но Олечка  бе като него, гълтач на пространства. Скъси разстоянието между тях с една неволна целувка. Сякаш с този си жест се присмя на градската общественост. Скоро  и русчушките вестници  разнесоха вестта, че дъщерята на  предприемача Симеонов е избягала с беден  пътуващ драскач. А двамата рисуваха и пишеха всеотдайно своя живот далеч от хорската мълва. Чувството между тях напомняше  перуники, разпръснати от плетена кошница. И когато се скършиха крилата на самолета на Олечка. Художникът препрочиташе простичките думи „обичам те”, намерени в джоба на панталоните. Едно парче хартия, което връща смисъла, шрапнелно... Отсяваш бялото от черното.

azura_luna (Петя Цанева)