Джон КИТС /1795 - 1821/
Ода Соловью
От боли сердце замереть готово,
И разум — на пороге забытья,
Как будто пью настой болиголова.
Как будто в Лету погружаюсь я;
Нет, я не завистью к тебе томим,
Но переполнен счастьем твой напев, —
И внемлю, легкокрылая Дриада,
Мелодиям твоим,
Теснящимся средь буковых дерев,
Среди теней полуночного сада.
О, если бы хотя глоток вина
Из глубины заветного подвала,
Где сладость южных стран сохранена —
Веселье, танец, песня, звон кимвала;
О, если б кубок чистой Иппокрены,
Искрящийся, наполненный до края,
О, если б эти чистые уста
В оправе алой пены
Испить, уйти, от счастья замирая,
Туда, к тебе, где тишь и темнота.
Уйти во тьму, угаснуть без остатка,
Не знать о том, чего не знаешь ты,
О мире, где волненье, лихорадка,
Стенанья, жалобы земной тщеты;
Где седина касается волос,
Где юность иссыхает от невзгод,
Где каждый помысел — родник печали,
Что полон тяжких слёз;
Где красота не доле дня живёт
И где любовь навеки развенчали.
Но прочь! Меня умчали в твой приют
Не леопарды вакховой квадриги, —
Меня крыла Поэзии несут,
Сорвав земного разума вериги, —
Я здесь, я здесь! Крутом царит прохлада,
Луна торжественно взирает с трона
В сопровожденье свиты звездных фей;
Но тёмен сумрак сада;
Лишь ветерок, чуть вея с небосклона,
Доносит отсветы во мрак ветвей.
Цветы у ног ночною тьмой объяты,
И полночь благовонная нежна,
Но внятны все живые ароматы,
Которые в урочный час луна
Дарит деревьям, травам и цветам,
Шиповнику, что полон сладких грёз,
И скрывшимся среди листвы и терний,
Уснувшим здесь и там.
Соцветьям мускусных тяжелых роз,
Влекущих мошкару порой вечерней.
Я в Смерть бывал мучительно влюблён, —
Когда во мраке слышал это пенье,
Я даровал ей тысячи имён,
Стихи о ней слагая в упоенье;
Быть может, для нее настали сроки,
И мне пора с земли уйти покорно,
В то время как возносишь ты во тьму
Свой реквием высокий, —
Ты будешь петь, а я под слоем дерна
Внимать уже не буду ничему.
Но ты, о Птица, смерти непричастна, —
Любой народ с тобою милосерд.
В ночи все той же песне сладкогласной
Внимал и гордый царь, и жалкий смерд;
В печальном сердце Руфи[2], в тяжкий час,
Когда в чужих полях брела она,
Все та же песнь лилась проникновенно, —
Та песня, что не раз
Влетала в створки тайного окна
Над морем сумрачным в стране забвенной.
Забвенный! Это слово ранит слух,
Как колокола глас тяжелозвонный.
Прощай! Перед тобой смолкает дух —
Воображенья гений окрыленный.
Прощай! Прощай! Напев твой так печален,
Он вдаль скользит — в молчание, в забвенье.
И за рекою падает в траву
Среди лесных прогалин, —
Что было это — сон иль наважденье?
Проснулся я — иль грежу наяву?
Перевод 1997, опубл. 1998
Джон КИЙТС
ОДА ЗА СЛАВЕЯ
Сърцето ме боли като сковано
от ледения сън на бучиниша –
то сякаш с опиат е приласкано
и за минута спряло е да диша.
И не защото аз от теб ревнувам,
щом щастието ти във мен прелива,
а за това, че ти, лек дух дървесен,
когото само чувам,
стаен навътре в сянката бодлива,
възпяваш лятото с въздушна песен.
О, вкус вълшебен на заспало вино,
във избите подземни охладено,
с дъха на Флора, на села, градини,
от провансалско слънце зачервено!
О, юг, налят във чашите предишни,
сок с румения цвят на Хипокрена,
със наниз от мехурчета-мъниста
и устни като вишни!
Да можех, пил от огнената вена,
да се стопя под свод от горски листи!
Да се стопя в дима и да забравя
на тебе неизвестното в гората –
умората в човешките ми стави,
гнева и треската, и суетата,
парализираната сива старост
и тази младост призрачно-безплътна,
чиито мисли стават скръбно бреме –
свят, който е без радост,
и красотата в него е безпътна,
и любовта изсъхва в свойто семе.
Далеч от тях при тебе ще избягам,
но не със Дионисовата свита.
Крилатата поезия запрягам,
оставям мисълта си да се скита
и с теб съм вече. Нежна е нощта ни,
царицата-луна на трона сяда
сред сребърен рояк от звездни феи.
И в тъмните стакани
блестят искри от тази нощна клада,
която ветровете са измели.
Не виждам във нозете си цветята,
не знам какъв тамян дървесен пия,
но всеки сладък дъх на тъмнината
долавям как сезонът скришом вие
в треви, шубраци, в плодните дървета,
във глога и във шипката цъфтяща,
в нетрайни теменужки избуяли
и в късно майско цвете –
мускусна роза винено-кипяща
сред рой мухи, приспивно забръмчали.
Стаен, аз слушам. Колко пъти в мрака
за смърт такава лесна съм се молил,
зовал съм я във рими да ме чака,
дъха ми в шепа въздух да разтвори.
И повече от всякога усещам,
че да умра сега ще е красиво,
когато ти изливаш си душата,
екстазна и гореща.
Но в твоя глас, в трептенето му живо
напразно ще се вслушвам от земята.
Безсмъртна птицо, не за смърт родена,
неосквернена от тълпите гладни,
под арията ти непроменена
и шут, и господар били са равни.
И може би със същите си ноти
спасил си Рут, по своя дом скърбяща,
изгубена, сама сред чужда нива.
Възпявал си живота
и с музика магически-зовяща
си водил кораби в пустиня дива.
Печал. Пустиня. Думата ме връща
при моята отшелница – душата.
Капризът ти не може да превръща
във истина воала на лъжата!
Прости! Прости! И химнът ти заглъхва
над ручея, над дивите череши,
над хълма. И в долчината загубен,
потъва и изсъхва.
Видение ли музиката беше?
Сънувах ли или пък бил съм буден?
