* * *
И опять мне снится одно и то же:
за моим окном мерно дышит море,
и дрожит весь дом от его ударов
(на моем окне остаются брызги),
и стена воды переходит в небо,
и вода холодна, и дна не видно,
и корабль уже здесь, и звучит команда,
и ко мне в окно опускают сходни,
и опять я кричу:"Погодите, постойте!
Я еще не готов, дайте день на сборы!
Дайте только день без звонков телефона,
без дождя за окном, без вчерашних истин!
Дайте только день!" Но нет, не слышат,
отдают концы, убирают сходни,
и скрипит штурвал, и звучит команда
(на моем окне остаются брызги),
и на миг паруса закрывают небо,
и вода бурлит, и корабль отходит,
я стою у окна и глотаю слезы,
потому что больше его не будет.
Остается слякоть московских улиц,
как на дне реки - фонарей осколки.
И еще - прохожих чужие лица.
И остывший чай.
И осенний
вечер.
* * *
И сънувам пак тоя сън познат:
зад прозореца диша в ритъм морето,
и трепери цял моят дом от вълната
(по стъклото – пръски и блестящи капки),
водната стена се прелива в небе,
хладна е водата, дъното го няма,
корабът е тук и командват вече,
към прозореца спускат малък мостик,
аз отново викам:”Спри, почакай, човече!
Аз не съм готов, дай ми време още!
Дай ми само ден, ден без телефони,
без дъжда отвън и без старите истини!
Дай ми само ден!” Но не чува, не чува,
а прибира въжетата, мостика вдига,
скърца старият щурвал и командват вече
(по стъклото – пръски и блестящи капки)
и платната за миг обсебват простора,
и водата кипи – корабът отплува,
аз стоя до перваза и преглъщам сълзи,
зная – никога вече няма да се върне.
Тук остава киша по московските улици,
като речно дъно – счупени фенери...
Още чужди лица
и изстинал чай,
и есенна
вечер.
![3f1e316e45d5[1] (439x557, 53Kb)](http://img1.liveinternet.ru/images/attach/c/0/36/877/36877828_3f1e316e45d51.jpg)
