Цитата сообщения roman4o СТИХОВЕ ОТ ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

НАПОСЛЕДЪК, признавам си - в мен се ражда една
мисъл, малко себична:
от разрухата в нашата злополучна страна
полза май имам лична.
Какво стана с живота ни! Не ми се говори!
Хитреци, за които вечно няма затвори,
порнографии, подкупи, заплатени убийства,
инсталации, клоуни, идиотски шеги и с това,
дето най ти е мило, дето най ти е скъпо,
словоблудстване тъпо
със велики понятия и прекрасни идеи,
клевети за герои и венци за злодеи,
а не само у нас - по петте континента
се върти тази грозна, отвратителна лента...
И от всичко това, от туй време на злоби
е, уви, мойта полза и тя в туй е, че май,
ако друг бе животът ни, то по-трудно било би,
отколкото днес е, да му кажеш: - Гуд бай




Картината

На Андрей Даниел

Не съм крайно запален събирач на картини,
но от доста години
във дома ми, на бялата - доста мръсна - стена
висеше една,
която ми беше ужасно любима.
Не ми беше ясно какво в нея има,
но бе някак особена: в проста рамка от чам,
но лакирана в черно и със злато тук-там,
на шега състарена, за да мисли човек,
че е дело на майстор не от нашия век.
Още ясно я виждам: масло, градски пейзаж,
но по нещо се чувства, че градът не е наш,
нещо в него чуждее,
а причината где е,
не е ясно. Пред вас е една жълта фасада,
огряна от заника, чийто късен лъч пада
под кос ъгъл върху й, вече есенно блед.
До вратата облегнат е велосипед,
и двата прозоречни набраздени капака
хвърлят сенки по него. Всичко сякаш че чака
нещо да стане... И то става: в тоз миг:
във дома прозвучал е застрашителен вик
и една грозна котка, обзета от паника
- без да знае, че също е огряна от заника, -
изскача от зимника, а пък той е висок,
и тя уловена е така, както е - в скок...
И чарът на сценката май бе тъкмо в това,
че секунда едва
трае скокът на котките, и художникът, който
не е фотограф, а е свързан със своето
твърде бавно изкуство, би излъгал, че хваща
на платното си котката, докато е хвърчаща....
- Котешки работи! - знам, ще кажете строго,
но картината някога ми харесваше много.
А защо казвам “някога” вместо “сега”,
и защо го разказвам с очевидна тъга?
Но как да го кажа,
като днес за пейзажа
един гвоздей в стената ми напомня, уви!
Подозирам, естествено, кой тип ми го сви,
и един от полицията нещо уж обеща,
но те са затрупани с толкоз други неща,
че аз тука нарочно го описах в детайли,
все пак - човек знае ли -
може някой читател да го срещне случайно
и да вдигне слушалката... Бих се радвал безкрайно,
ако пипнат го тоя мръсен тип, мародер,
крадец, който сигурно си няма хабер
от стил, композиция!... Така мисля си, но
защо взел е - се питам - това старо платно,
а не новото видео? А какво, ако е
от тези немного, дето чувстват, кое
е високо изкуство, и кое - фабрикат,
и какво, ако нейде тоз незнаен твой брат,
очарован, решил е за таз твоя картина, че
ще я има за себе си, така или иначе!
Но недейте си казва, че с тез думи излизам
във защита на ширещия се у нас арт-бандитизъм.
Нищо подобно! Ако само го хвана
този влюбен в изкуството и открия тавана,
в който най-вероятно е укривал картината,
ще съдействам да си излежи карантината,
но си фантазирам, че да бях по-добър,
може би бих му казал (на излизане): - Сър,
вий за мен сте бандит,
но не съм ви сърдит,
защото - след станалото между нас - имам чувството,
че ни свързва пожизнено любовта към изкуството,
и затуй ви предлагам да отскочим до вкъщи
и, макар че възможно е някой там да се смръщи,
да заключим с вас мир
на капка коняк,
или на еликсир
дори малко по-як! -
Да, така бих направил
и бих го оставил,
щом поиска, да идва у дома, да си гледа
жълтата къща със велосипеда
и скока на котката, все така паникосана
във лъчите на заника, позлатили й косъма.


В лош миг

Последни мои стихове, уви,
сега чета ви и си търкам темето,
припомнил си, увлечен от какви
неясни сили, раждах ви навремето.
Днес умни сте и с по-изящен звук,
и по-богати сте на многозначие,
но нещо липсва ви и всуе тук
ви търся оправдание в това, че е
постъпка честна - както до сега
бележехте на пътя ми зигзазите -
за туй, как слиза моята дъга,
свидетелства без милост да опазите.
И, ето, че ви раждам пак и пак
на дара си с последните остатъци,
и ще изчезна май като глупак,
докрай останал роб на суетата си.
Дано се лъжа и дано тук-там
във вас проблесне искрата от някога,
когато сили, непонятни нам,
към листа и писалката ме влякоха!...

“Той”

Той прелиства си книгите с бледи, сухи ръце
и ужасно горчи му, но тайно.
(И това, че разказва го тука в 3-то лице,
също тъй не е никак случайно:)
Това как е написал!...Това как е можал!...
И туй модно навремето слово!...
Ала връщане няма, и така му е жал,
че не може да почне отново!
А защо тъй е почнал - хайде де, обясни! -
като инак да стигне могъл би
до по-други, не стигани досега висини.
по до днес не изкачвани стълби...

Лична молба

Загледан на ТВ-то във екрана,
към теб вълна от нежност ме обхвана
и питам те сега, Родино моя:
- К'во стана, мила, та си още в тоя
ужасен кръг, от който път не води,
к'во стана, че сред другите народи
ти най закъса, и кога най-сетне
ще се оправиш и над теб ще светне,
след толкоз мъки, слънцето, Родино!
Да, туй съм ти го казвал и преди, но
сега съм остарял и в мен, старика,
- Побързай, миличка! - със страх ти вика.
Когато дойде за раздяла време,
възможно е друг страх да ме обземе,
но днеска, щом в екрана те погледна,
- Оправяй се, - ти казвам, - моя бедна!
Не много да живея ми остава,
не ща да се простя със теб, такава!


За Вапцаров

Какво пишат поетите, щом почувстват се стари,
ако не мемоари?
А и често ме питат, дали сме се знаели,
отговарям, че имал съм не само една, или
две, а много възможности, в онова кафене
“Средец”,зад Народния, но повече - не.
Не сме се познавали
и сме се разминавали,
но когато случайно все пак един ден
(и не само случайно, но и предубеден!)
прелистих му книжката, тази с двата комина,
още с първите стихове през ума ми премина
като искра предчувствието: бях усетил - наистина! -
колко беше тя честна, безизкуствена, искрена,
и как - освен дарбата - в нея имаше нещо
убедено, горещо,
макар и написано със познатите думи.
И от туй, че за вярата ни бронебойни куршуми
няма открити, няма открити,
бледнееха бузите ми, и, подобно магнити,
тези думи влечаха ме, и сред тях бе и словото -
не сектантското, новото,
сякаш важащо за мен лично: - Нима
само хлябът ги сбира?... -
После дойде и подвигът:. “Огън!”. Залп. И тъма.
И заглъхващо “Той не умира...”
Днес отдавна ги няма и той ужким на почит е,
ала всяка година, при все “новите прочити”
е ту премълчаван,
ту изопачаван,
но понеже стрелбата по такава мишена
се оказва със трудност, уви, повишена,
и сега стиховете му, навъсени, къси,
надживели века си,
ни изгарят със вярата си,
не разстреляни, млади...
И мемоарите се
превръщат в балади:
и днес, дето кръвта му бе тогава пролята,
свети в мрака чудесният “Музей на земята”,
събрал в своите
зали
цял безброй от
кристали,
като него родени от таз наша земя,
и аз снощи усетих, че нощта занемя,
чула дребни кристалчета и двуметрови друзи, как
свирят същата музика,
която шестимата чувах долу да пеят,
а да пееш в смъртта си, е прекрасно, нали?,
и сякаш че техен мавзолей бе музеят,
светещ в мрака на дните ни, грозни, подли и зли!


Баренбойм и Венгеров в Кьолн

И оркестър, и публика аплодират на крак
и ги викат на няколко биса вън от програмата,
и - слушател далечен - аз представям си как,
със букети отрупани, след поклоните двамата,
докато на възторзите не е е стихнал звукът
и на висшите чувства още траен е трепета,
зад кулисите скриват се, за да си навлекат
бухенвалдските дрипи и треблинските кепета.