Преди 25 години – на 10 ноември 1989 г., в София станаха събития, които промениха хода на нашата история.
Защо Живков подаде оставка? Имаше ли държавен преврат, организиран от Горбачов, КГБ и съветското военно ГРУ, действащи чрез техните представители в София?
Какво щеше да стане, ако Живков се беше противопоставил със средствата, с които разполагаше?
На 4-ти ноември на тържественото събрание по случай годишнината на Октомврийската революция в зала „Георги Кирков“ в Партийния дом в своя доклад посланикът на СССР и служител на КГБ Виктор Шарапов за първи път не спомена главата на държавата, т.е. Живков, в която беше акредитиран. Всички присъстващи и неприсъстващи разбраха, че присъдата е приведена в изпълнение.
Движещата сила на процеса за свалянето на Живков бяха така наречените „чавдарци“ – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, баща на Сергей Станишев.
Джуров действаше не само по поръчка на Москва, но и заради личната дългогодишна неприязън към Живков. Йотов, като главен идеолог по-късно заяви, че са искали да спасят Живков от най-лошото, което означаваше, че на Живков се е готвела и трагична съдба.
Ролята на Станишев беше маргинална, „да не изпусне нещо“.
Инициативата за формирането на групата беше на Добри Джуров. Осъществяването й стана на 5 ноември 1989 г. във вилата му. На 7 ноември на приема в съветското посолство тримата поискаха среща с Живков на другия ден за 10 ч.
Разговорът, който продължи два часа, беше труден. Тодор Живков беше изненадан, че именно те му отправят искане за оставка. Той прие, но изрази желание това да стане не на насрочения за 10-ти ноември пленум на ЦК, а на следващия, чиято дата не беше определена. Съгласиха се. Живков поръча да помислят за негов заместник, но изхождайки от това, че до бъдещия пленум има време, тази тема не беше обсъждана.
На следващия ден тримата се събраха и поискаха нова среща с Живков. Мотивът на Йотов беше свързан с плъзналия в София слух за предстоящи кадрови промени в правителството, които щели да станат на пленума на 10-ти. Мотивът на Станишев , както сам заяви, е бил упрекът от страна на Шарапов, че са допуснали непростима грешка и са се съгласили с отлагането на оставката на Живков за друг пленум. Джуров пък беше изразител на искането на Георги Атанасов, Андрей Луканов и Петър Младенов, Живков да си подаде оставката още на пленума на 10-ти ноември.
Свои съображения имаше и Живков. Неговото желание беше да се срещне поотделно с Джуров и с Йотов.
Срещата с Йотов стана в 11 часа на 9 ноември. Тя беше много кратка – Живков зададе въпроса за отношението към неговото предложение за оставка, Йотов отговори, че мълчанието е израз на съгласие.
Новата среща на „чавдарци“ се проведе между 16 и 16,20 ч. Йотов беше извън ЦК и охраната го предупреди, че Живков е поръчал веднага да отиде при него. Джуров и Станишев го очакваха в ЦК. Договориха се да настояват оставката да се осъществи на настоящия, а не на следващия пленум на ЦК.
Йотов отиде при Живков, който го посрещна с думите: „Абе, слушай, Джуров нещо се е раздвижил, нещо предприема.“ Едва беше свършил и Джуров влезе в кабинета. Извикаха и Станишев. След като чу, че настояват да си подаде оставката на пленума на 10-ти, Живков ги изненада с думите: „Разбира се. Нали това е моето предложение. Добре, сега на заседанието на Политбюро от 17 часа ще си подам оставката, но кой ще ме замести?“. Спомена две имена – на Георги Атанасов и Петър Младенов, но заяви, че вторият е „лековат“. Тръгнаха към заседателната зала на Политбюро. Станишев каза, че трябва да подкрепят кандидатурата на Младенов.
Веднага след заседанието на Политбюро „реформаторите“ се събраха в кабинета на Продан Стоянов, завеждащ „Деловодството“ на ЦК и там добавиха неистината, че Живков е подал оставка не само като генерален секретар, но и като председател на Държавния съвет на НРБ. Решиха това да бъде обявено не от него самия, а докладвано от Политбюро.
От пленума на 10. 11 има едни кадри, които изобразяват Живков в необичайна поза. Изразът на лицето му е направо неадекватен. Снимката отразява едно реално изживяно състояние, когато той чу да се съобщава, че си е подал оставката и като председател на Държавния съвет.
Трагичното беше, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни. Промяната беше използвана от хора, които извършиха контрареволюция, която се диктуваше от Москва и от Вашингтон.
Не е тайна, че руснаците сътрудничеха с американците при свалянето на Живков. Подобни операции те проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария, Румъния. Реално във всички тези операции КГБ се беше превърнал в пета колона на ЦРУ, като още от времето на Андропов и руснаците, и американците, се намираха под контрола на Моссад.
Либерално-реформистката фракция, наричаща се перестройчици, под покровителството на Горбачов и неговия гуру Александър Яковлев бяха клиентела на Западния глобален проект, заради което нямаха самостоятелно виждане или програма. Те се подкрепяха и от традиционното ционистко крило в КГБ.
В България тази група беше от хора, които нямаха нищо общо с реалната икономика или партийната практика. Това бяха парвенюта, апаратчици и чиновници предимно от външната търговия.
Внимание в тази мозайка заслужава Луканов. Не е толкова важно за кого е работил – КГБ, ГРУ, ЦРУ или Моссад или за никой от тях. Важно е, че успя да стигне до Горбачов и да стане един от проводниците на инструкциите, получавани от Вашингтон и оформилите се вече там така наречени неоконсерватори. В тогавашното Политбюро на ЦК на БКП противопоставянето би означавало бунт срещу Москва, а това никой не можеше да си позволи.
Аналогична беше ситуацията в Берлин, Прага, Варшава, Будапеща. Чаушеску, който отдавна нямаше топли връзки с Москва, се опита, заради което беше ликвидиран от собствените сили за сигурност.
Групата на Луканов-Младенов-Атанасов-Станишев, подкрепяна от Джуров, подкопа Живков, който до последния момент лавираше.
Основната сила, която можеше да се противопостави на трагедията, беше самата партия. Но не издържа срещу интригите.
Парадоксално е че, въпреки че така наречената партийна маса беше прекършена и предадена няколко пъти от партийните върхушки в БСП, именно тя продължава да удържа България в лявото пространство, за да не бъде хвърлена напълно в историческия неофашистки реванш или в гражданска война.
Приказките за някаква опозиция или дисиденти в социалистическа България са за глупаците. Системата беше вътрешно много здрава и „опозицията“ беше един от абортите на… органите за сигурност.
Така стигаме до третия фактор, изиграл роля в преврата на 1989 г. – службите и армията. Армията, в лицето на Джуров, беше зад групата на Луканов-Младенов заради примитивното разбиране на процеса на перестройката.
В органите ситуацията беше подобна, въпреки че тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов не се присъедини към Луканов-Младенов.
Но органите се намираха под контрола на КГБ и започнаха да се занимават с интриги и с концепцията за „конвергенцията“, вместо да си изпълняват функциите.
По този начин веднага след 1989 г. България направи пагубен завой към Западния глобален проект. Започна надпревара кой по-бързо ще влезе в западния елит. По това време бившата партийна бюрокрация и кръжащите около нея патриотични сили не можеха да формират своя групировка.
За краха на социализма не бяха виновни партийните и стопански структури. Напротив. Социализмът ги устройваше. Показателно е, че повечето от тях не можеха да намерят място в новата система и ако все още има някакъв потенциал, който може да направи опит да се противопостави на ставащото, това са именно бившите партийни и стопански структури. За съжаление така наречените народни маси бяха напълно деморализирани и демотивирани.
Младежта беше заразена от този морален СПИН. Появилият се нов прозападен елит беше толкова неподготвен, че не разбра, че на Запад никой не се нуждае от него, освен за едно нещо – разгрома на България. Този „елит“ се оказа толкова примитивен и алчен, че постави под заплаха реализацията на Западния проект, който беше принуден да върне на власт привидно лявата актуална върхушка на БСП. Междувременно, за да бъде нанесен удар и срещу републиканските патриотични сили, беше докаран и Кобургготски, една от най-големите карикатури в Европа, която обаче се оказа по-крадлива и престъпна от дядо си и баща си.
За разлика от Източния проект, който залага на естествената пирамида, т.е. на широките маси и масовото им въвеждане в администрацията, политиката, културата и образованието, Западният проект, реализиран от САЩ, използва само върха на пирамидата, купува няколкостотин души да му служат и след това им дава индулгенции да крадат колкото могат, което води до физическо ликвидиране на тези маси.
И така, по лична заповед на Горбачов, чрез тогавашните началници на КГБ и ГРУ, беше пусната директивата за свалянето на всички генерални секретари на „братските“ социалистически страни, в това число и Живков, Без изключение. Методите можеха да бъдат всякакви, дори най-крайните, което пролича при разстрела на Чаушеску. Детайлите бяха различни, но по същество еднакви в ГДР, ЧССР, ПНР, НРБ. Използваха се каналите на КГБ и ГРУ и техните връзки с местната висша партийна номенклатура, армейското командване и спецорганите.
В България атаката вървеше предимно през армията и някои членове на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов вероятно не се поддаде на натиска, беше даже в списъка на евентуалните наследници на Живков. Дясната ръка на Живков – Милко Балев, беше отдавна блокиран с интригите, водени от Луканов.
Не е тайна, че руснаците сътрудничеха и с американците при свалянето на Живков и Чаушеску. Подобни операции руснаците проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария.
КГБ и ЦРУ се бяха така добре взаимно инфилтрирали, че имаха взаимно действащи шпиони в своите централи и реално знаеха почти всичко за себе си. Те се бяха превърнали в една централа с две управления – източно и западно.
На този фон дойде и сценарият със свалянето Живков, в който активно участваха Шарапов, хората на КГБ и ГРУ в София. Вербовката на Луканов едновременно от американците и Израел на практика нямаше никакво значение. Всичко се решаваше другаде и всичко се знаеше. След като Луканов си свърши работата, можеше да бъде елиминиран.
Операцията на КГБ беше грандиозен провал, за да премине към логичната си поредна фаза – унищожаването на СССР и Русия, която продължава и до днес.
Така се стигна и до срещата през декември 1988 г. в Малта на Горбачов и Буш – старши, които съобщиха за края на Студената война. Няколко дни след нея, на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, Горбачов съобщи за плановете за едностранно съкращаване на числеността на Съветската армия и на обикновените оръжия. В силовите структури на СССР изчезнаха съмненията. Горбачов започва да сдава всичко. Ако дотогава в КГБ и в ГРУ имаше някаква вътрешна съпротива тя изчезна. И те бързаха да се преустройват като послушни чиновници.
Страшната истина е, че от началото на 1989 г. висшето силово ръководство на СССР стана ударната сила на разгрома на своята страна и на социалистическия лагер, в това число на НРБ. И се хвърлиха напред, към светлата ера на капитализма.
Реално нямаше кой да спре или да елиминира физически Горбачов.
В края на 1989 г. нещата навлязоха в решаваща фаза – превратите в Берлин, София, Прага, Варшава, Будапеща, Букурещ. И всичко това ставаше с преките заповеди на Горбачов, Крючков, Шебаршин, Язов. В края на 1989 г. и началото на 1990 г. по принцип демонтажът на източноевропейския социализъм приключваше.
Процесът беше необратим и вече нямаше кой да спре грандиозното предателство на Горбачов. Това беше супер-предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа.
Горбачов искаше да сключи със САЩ и някакъв „стратегически съюз“, в който СССР щеше да бъде младши партньор. В тази схема нямаше място за такива съюзници като НРБ, ГДР, ЧССР, Румъния, Куба или СФРЮ.
За да бъде разрушен СССР, най-напред трябваше да бъдат унищожени другите социалистически страни, които пречеха и бяха ненужни свидетели на наближаващото. Заради това бившите соцстрани преминаха през нелегитимната отмяна на техните конституции – от нелегитимни конспиративни творения като някакви „кръгли маси“ към още цо-нелегитимните договорености между Горбачов и Белия дом в Малта и Рейкявик.
Характерни са и думите на Борис Елцин, който през януари 1994 г., по време на пресконференцията с Бил Клинтън, каза: „Ние се намираме във вихъра на руско-американската съвместна революция“. Това е признание и за съдържанието на последвалия колосален геополитически преврат. Всъщност това бяха първите „цветни революции“.
На България й беше отредена ролята на загиваща нация в сценарий, подпомаган от появилата се след 10 ноември „нулева политическа класа“, която продължава да присъства на политическата сцена като метастаза на 10-ти ноември.
В България след 1990 г. се появи капитализъм, който беше наречен бандитски, разбойнически, грабителски, хищнически, криминален, олигархичен. Регресът ни върна не към капитализма, а към феодализма.
През 1989 г, беше извършен икономически и социален контрареволюционен преврат – политически, икономически и социален. За България този преврат беше особено тежък, тъй като се съпровождаше и от геополитическа контра революция, тоест насочване към пагубния евроатлантически либерален модел.
Асоциализмът, дошъл на мястото на социализма, стана синтез на архаично неоварварство, с основна характеристика „приватизиране“ и унищожение на населението. Това е институционализирана деградация на обществото, което не е нито капиталистическо, нито буржоазно. Това е разбойнически паразитен социоизтърсак, облечен в либерални дрипи.
Цялата система е заразена от трипера на венеричноболната „демокрация“. Сега ни предлагат останалите си оскъдни красоти като магистрални труженички.
За съжаление, почти никой по онова време във висшето партийно и държавно ръководство, както и самият Живков, не разполагаше с реална информация. Те се досещаха по интуиция, че нещо не е наред, че наближава буря, но не можеха да допуснат и мисълта, че събитията в България бяха част от огромна глобална социална и геополитическа контрареволюция, която продължава и в момента.
От Политбюро в София никой не предполагаше какви огромни тектонични пластове се разместват и каква съдба очаква СССР, източноевропейския социализъм, Европа и целия свят.
Това беше началото на преврата, преминал в идеологическа, икономическа, социална и геополитическа контрареволюция. Обещаното „светло бъдеще“ се превърна в историческа безизходица. България беше върната в отминали столетия.
От обществената канавка изпълзяха аутсайдери, психопати и престъпници, които прекъснаха приемствеността в развитието на държавата и нацията, унищожиха естествената еволюция и се превърнаха в политически злокачествен тумор. Тези маргинали имаха потенциал само за едно нещо – за тотален разгром на България.
Постижението им е „забележително“ – да ликвидираш държавата, да разграбиш всичко, да унищожиш земеделието, да докараш народа до най-ниската демография в цялата му история, да създадеш банки-бандити, да унищожиш огромна външна търговия, да приватизираш за стотинки основни фондове за милиарди, да навиеш инфлация, измервана с хиляди пъти, да докараш милиони човешки същества до ръба на пропастта, да ликвидираш всички социални постижения, да издигнеш престъпността до равнището на телевизионните трилъри, да изкараш наркотрафика на улиците, да унищожиш образованието, да редуцираш човешкия живот до битка за оцеляване …
Ако все пак има някаква дефиниция на ставащото у нас, то е социаликономическо потвърждение на дарвинизма за оцеляването чрез бандитизъм и паразитизъм.
Резултатите са налице – 97 на сто от богатството на мнозинството отиде в ръцете на 3-процентно малцинство. За да се спаси, малцинството продава България на световните финансови институции и помага в колонизирането й.
Системата се оказа смъртно болна. Заради това тя ражда антагонизми, които не може да контролира. Политиката стана хоби за примитиви.
Превратът от 10 ноември 1989 г. трябваше да донесе промяна. Донесе катастрофа.
В резултат на либерално-реформисткия преврат в България настъпи грандиозен грабеж. Според изчисления икономисти българите бяха ограбени с около 100 милиарда долара.
Какво са 100 милиарда:
това е строителството на 25 атомни електроцентрали като „Белене“
това е строителството на 200 милиона квадратни метра суперлуксозни жилища, т.е. на всеки българин по 25 кв.м, а на всяко семейство по 100, и решаване на жилищния проблем за целия XXI век
това е строителството на 10 000 км автомагистрали (в момента действат около 600 км) и на 35 000 км железопътни линии това е строителството на нефтопреработващи комбинати с мощност 300 милиона тона нефт, т.е. почти цялото производство на Русия, и изграждането на 35 000 км магистрални нефтопроводи това е изграждането на автомобилостроителен гигант с качеството на Мерцедес за производство на 25 милиона леки коли годишно това е производството на 10 000 супермодерни изтребители и на 50 000 танка. Днес даже така наречените либерал-реформатори и атлантисти признават, че за 25 години „реформирано развитие“ и „преход“ страната не можа да стигне равнището на България от периода 1985-1989 г., който според тях, беше кризисен.
Вероятно равнището на брутния национален продукт днес щеше да бъде 2,4 пъти по-голям от онзи през 1989 г. Ако бяха запазени социалните принципи на разпределение сега жизненото равнище на българите щеше да бъде 2,1 пъти по-високо, т.е. средногодишният доход на един българин щеше да бъде около 15 800 евро.
АВТОР: Красимир Иванджийски.
