С Новым годом, враг мой! Удачи тебе в писательском и шоферском поприще!
И внимавай с многото коне...

Кто-то

Сказоч-Ник

Каждый день говорю – не надо…
Но опять открываю фото,
Словно тянет к ожогу взгляда
В моем теле живущий кто-то.
И командует мной умело,
Он - захватчик, во мне - как дома,
И ломает мой мозг и тело
Как наркотик надежды кома.
Я уже умирал без дозы –
Ах, как вера нетерпелива!
И как часто, глотая слезы,
Зло ей в спину кричал: счастливо!
Только он находил ее снова,
Возвращая из ниоткуда,
Оживляла меня - колола
Вера в вену надежды чудо.
Соглашался – еще побуду,
Поживу… и хитрил, конечно -
Все рассчитывал, что забуду,
Ну, нельзя умирать же вечно!
Но решетка стеклом оконным
Птицу – душу не выпускает,
И сживаюсь я с ним – бездомным,
Тем, который мне жить мешает.
Я не знаю, какого цвета
Его крылья, и кожа тоже,
Но с заката и до рассвета
Он наверно мне нужен все же.
Ведь спасает меня и губит
Этот въевшийся в душу кто-то:
Она помнит тебя и любит…
И я вновь открываю фото.

© Сказоч-Ник, 2006

из "Затворено писмо" от Борис Христов

Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона -
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони...
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.

ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ

Докога ще те търся?
Все аз!
И къде си, когато си с мене?
Онемял и побъркан компас
в любовта – безмоторно летене.

Докога ще изчезваш?
Все ти!
И къде съм, когато те чакам?
Изпочупените врати
се познават по моите лакти.

Докога ще сме двама?
Все ние!
И къде сме, когато ни няма?
Зад прозореца слънцето вие,
а снегът изживява драма...

Прочетох в мрежата:

Наверное, это неизбежно. Того, кто любит тебя, обмануть очень просто.
А того, кого любишь сам, – почти невозможно.
Каждая улыбка, каждая уверенная фраза выйдут наигранными и ненастоящими.
Словно ты, говоря вполголоса одно, выкрикиваешь при этом другое.
Когда любишь, даришь частичку себя. А себя не обманешь.

Колко да е студено - минус тебе, не повече.
Е.Д.

предметът на литературата може да бъде само движението на човека към Бога, нищо друго

някъде, далеч, на света, живее част от мен, не мислех, че ще стане така, не исках, но така се случи - част от мен живее някъде там и аз нямам нищо общо с това.
понякога се чувствам съвсем безпомощна пред този факт, понякога - самотна.опитвам се да я елиминирам понякога, да я отстраня, да я отрежа в кръг около нозете си - като сянката в рибаря и неговата душа. не че искам да остана без душа, но когато нещо те боли, ти иде да го отрежеш, за да спре болката.
може би тя ще остане там, а аз ще се науча да живея без нея - без тази част от мен, която неведомо как се озова там, далече, на света. не зная как се чувства там, има си някакво вместилище, но докога и дали няма после да я изхвърлят като мръсно коте на пътя, и дали ще намери пътя обратно и дали ще се върне и дали ще я позная, и дали ще я приема, или мястото на разкъсването ще е зараснало в грозен белег...
душата ми трепери при тези мисли, а аз нямам нищо общо с нея, защото тя е там, далече, на света.

кръгова орбита
елиптична орбита
орбита на напускане

По въпроса за планктона... :

Не плюй в колодца - может снова захочется пить!

"Мир настолько ненадёжен, что в нём приковать себя не к чему." - сказал сегодня Писатель...
понравилось

"я не покидаю энергетического поля человека, которого люблю"

это обычно делают энергетические вампиры

"на Востоке, в частности, у русских, равнинное, горизонтальное мышление. Оно пока ещё ближе к японскому саду камней, чем к изящным воздушным вьющимся растениям."

"иногда я просто по человечески рада, что тебя есть... где-то там... за углу..."

Животът се изнизва като гузен.
Обръща се на ъгъла за миг,
въздиша дълго – като че през дюза –
и ми показва грозния си лик.

– Почакай, ало! Аз не съм живяла!

Къде ти! – неприлично разкривен
ме гледа в кривото си огледало
и ми припомня всеки празен ден.

Какво пък – нека! Няма да го гоня.
Устройвам си прощална веселба!
Но сам си е юнакът, сам на коня,
дори и сам да стане на тръба...

- Почакай, ало! Аз ще го намеря!
Ще бъдем двама! Честно! – този път.
Последно, а? До другата неделя!?...

И все отлагам тази моя смърт.

И все отлагам края неприветен
с надеждата, че Той ще се яви –
с усмивка, с възхищение и с цвете...
на ъгъла – животът дето сви.

Ливень

на жерле водосточной трубы

капроновый чулок

пусть ночь пребудет тихой

ДР


Порой

на гърлото на улука

дамски чорап

да бъде тиха нощта

често се опитвам да видя какво има отвъд написаното.но колкото и висок стол да слагам, все не успявам със сигурност да разбера какво все пак има там. това с тактиката за замитане на следите - лисичата тактика - с опашката... много ми е дребнаво, много ми е женско. но писателите, творците въобще са такива именно защото носят в еднаква степен и женското, и мъжкото начало в себе си - такъв, пълноценен човек само може да бъде и пълноценен творец. колкото и да се прави на мачо, Хемингуей си е бил един разглезен юноша. да сте чували нещо за неговите синове? истинският мъж отглежда истински мъже. така е и с жената - ако е само жена, отглежда женички... а човеците отглеждат хора. хора, човеци.

Лесно се обича споменът, не е като живия човек...

Не лечится. Ничем не лечится. Больно с тобой, больно без тебя. Не отдыхаю, а гружусь больше, когда тебя не читаю. Абстиненция, которая не доведет до отчистки, а к новому злоупотреблению. Употреблять зла... Это ты - зло? Не-е-ет.
Попробую этими пилюлями :)

Сходство не только физическое:)


но и в... излучение (перевожу буквально :)))

Днес прочетох в мрежата:

iar


Откакто те няма,
нямам бял ден.

На Белия свят
преди имах само бели кахъри
и нямах черни ядове.
Преди имах бели пари
за черни дни.
Преди бях някой,
който има нещо.
Сега съм никой,
който няма нищо.
Имам само дрехите ти,
стаята ти...
На Белия свят,
в който бял ден нямам,
откакто те няма.

Колко плътно, наситено изживяване, усещане...


Date: Fri, 28 Nov 2008 09:28:37
Subject: Re: антиномия

Виноват. Что ты есть. И что тебя нет. Я через твоих текстов пытаюсь /и кормлю-сь, и караю-сь/ добраться до твое нутро. А ты перешагиваешь через меня, чтоб достигнуть до своих текстов, производимые мной.
Абсолютно невинный. Потому что ты есть. И потому что тебя не будет. Я через твоих текстов питаю свою душу и наверное кусаю до боли части твоей души. Ты просто шагаешь по жизни и то, что я оказалась на твоем пути, не твоя забота и нельзя быть такой.

Антиномия.

откъс от поемата СЛЪНЦЕ

...

Тъй съм далече
вече.
Не чувам
вълните,
на парахода витлото
не чувам,
чайки не чувам
и рибите даже
не чувам.
Тъй съм далече.

Прощавай, море!
Чак до смъртта си
ще мисля за теб.
За прегръдките нощни,
за голото плуване,
за оная луна,
дето процеждаше
зрачни лъчи
някъде горе...

С очи,
взрени нагоре,
лежах нощем
на дъното
и си представях
как ти и луната
си шепнете нещо
за мен
и над мен…

Сбогом, море!
Зове ме небето!

...