Често си мисля за онази война. Руско-турската, наричана от нас Освободителна. Последната рицарска война на XIX век, в която солдатите са вървели в стройни редици, вдигнали чела срещу куршумите, скрили войнишки библии отляво под шинелите. Сякаш още чувам удара на полковия барабан, сякаш виждам хилядите солдатски ръце, здраво стиснали пушките с дълги щикове. Вървели са онези млади мъже след своите именити командири и не са очаквали лаврови клонки върху своите имена. Тяхната сила е била в тяхната храбра безименност. Едва ли са знаели нещо за голямата политика, за великодържавните интереси. Не заради проливите, не заради някакво имперско влияние на Балканите са вървели срещу яростните взривове те. Водело ги е ясното чувство за справедливост, войнишката гордост, че освобождават от робство един християнски народ. И техният подвиг, донесъл мечтаното освобождение на България, не се нуждае от литературни украшения и научни доказателства. Достатъчно е човек да спре до някой от онези каменни паметници и да помълчи пред бронзовите му думи. Особено там, около моя роден град Плевен, по чиито хълмове са паднали хиляди млади мъже... Храбри мъже, дошли отдалече и станали вечни жители на моя роден край.

Затова още от детските си години съм мислел за тях. Самите думи "низши чинове" бях сричал пред гранитните паметници в Скобелевия парк и съседните възвишения. Никога няма да забравя какво изпитах, когато прочетох първия такъв надпис: "Здесь лежит генерал-майор Тебякин и еще 500 нижних чинов". Надписът беше на по-различен език, но проумявах какво казват цифрите и какво крие зелената трева под моите прашни сандали. След време (наистина трябваше да мине време) първото ми чувство се устреми към по-широко пространство. Вече усещах, че съдбата на "низшите чинове" не е свързана само с една война, с едно историческо събитие. Постепенно в мен се избистри голямата истина, че за всяка справедлива битка, за всяко добро дело на земята е нужна тяхната безкористна саможертва. Те са онези безименни черноработници в трюма на историята, без които нито едно добро събитие под слънцето не е възможно... Така се роди някъде преди четвърт век и моята "Балада за низшите чинове", която възприемам като едно цвете, сложено пред тяхната памет.

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ