КЪМ ПАРТИЯТА

Христо Радевски
(10. Х. 1903 - 14. ІІ. 1996)

Аз крача с крачките ти бойни.
Аз чувствам как тече кръвта
от твойте рани многобройни,
и аз горя, и аз туптя,

туптя със пулса ти неравен —
плът от войнишката ти плът, —
подхлъзвам се и се изправям
по твоя окървавен път.

Води ме, Партийо, води ме,
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!

Във своята сурова строгост
ти нежна като майка си.
Аз всичко бих ти дал да мога
да бъда твой достоен син.

Като лъча да пламенея —
лъча на твоята зора!
Тъй както Смирненски да пея,
тъй както Ботев да умра!

Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри —
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!

Ах, как горещите ти рани
дълбоко, остро ме болят —
кога нападаш и се браниш,
кога се луташ в своя път.

Тъй както някога на село,
свежен от утринна роса,
баща ми с лапи загрубели
показваше ми да кося —

тъй ти десница ми подаде
и във борбата ме кали.
Затуй горя във твойта радост
и твойта болка ме боли.

Води ме, Партийо, води ме
под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!

… И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта!

Но аз горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина!

И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.

Води ме, Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!