Отдавна, преди много, тъй много лета,
в едно царство в приморски земи,
девойка живя, нека знаете това,
тя казваше се Анабел Ли.
Живя там тази девойка с мисъл една -
с любов вечна мене да дари.

Дете бе още тя, дете също бях аз
в това царство в приморски земи,
но обичахме се с обич дивна тогаз –
аз и моята Анабел Ли.
Заради таз обич серафими над нас
пожелаха ни с чувства най-зли.

И стана така, че преди много лета,
в това царство, обвито в мъгли,
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
той мойта Анабел Ли уби.
Дойдоха роднини знатни, чули вестта,
и отнеха я от мен, уви.
Те във гроба скриха навеки паметта
в това царство на морски мъгли.

Ангели в рая, не познали любовта,
да завиждат способни били.
Да, аз знам: затова - знаят всички сега
в това царство в приморски земи -
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
уби той мойта Анабел Ли.

О, как силна беше обичта ни тогаз!
Нечувана по тези земи!
Така други не биха могли.
И нито ангелите райски в този час,
нито земните демони зли,
ще разделят нашите души.
Ах, моя свидна Анабел Ли!

Щом изгрее луна, все бленувам с тъга
за прекрасната Анабел Ли
и живея с мечта за таз нежна снага
на богинята Анабел Ли.
А щом падне нощта, лягам аз до гръдта
на моята любов, невеста и съдба,
и пак сме заедно както преди
там в гроба й до морските вълни.