Човешко наше Щастие, какво си?
Един копнеж? Мираж? Въздишка? Стих?
Очи, които в себе си те носят
и затова не виждат где си ти?
Къде си ти?
Наистина къде си?
По дирите ти цял живот вървим,
пресрещаме се в книги и пиеси -
настигнем се и пак се раделим...
Пиесата за Щастието свърши.
Оркестърът се стресна, онемя.
Ти ставаш и сълзите скришом бършеш.
И ний сме пак на Долната земя.
Ний пак сме ний. Героите в театъра
умират и възкръсват. Ние - с тях.
Изчезнала е само че ръката ти,
която мълком в тъмното държах.
И Щастието някъде изчезна -
то излетя из твоята ръка,
завесата го скри във свойта бездна,
удави го човешката река.
А празните ни длани ръкопляскат
и може би затуй не се държат.
Защо завърши нашата пиеса
и лампите прекъснаха сънят?
Защо умрелият актьор разбра, че
те нажали и в миг възкръсна пак?
Ти беше тъй прекрасна като плачеш
до рамото ми в онзи полумрак!!
Ти беше като сянка мимолетна,
в която аз преставах да съм аз.
Сега, когато лампионът светна,
пак двама души станаха от нас.
И, раздвоени, двамата човека
понесоха пак своите съдби.
Добре, че бе дебелата пътека -
безшумно там бастунът се заби.
Добре, че ти вървешв рвдом с мене
и без да виждаш, че вървя трикрак,
разбра, че много погледи студени
понявга ни спестява този мрак.
Защото в него всичко зло и грубо
изчезва от човешките лица.
Затуй на тъмно хората се любят -
тъй се превръщат само на сърца.
Но щом във фоайето с теб излязох,
надсмяха ми се сто огледала.
И аз почувствах как с един сарказъм
повтаряха те нашите тела.
Повтаряха ги злобно, демонично:
ти - прелестна, аз - грозен и смутен.
Уплаших се от висшата си личност,
която тръгна право срещу мен.
Една красива грациозна дама
я водеше грижливо под ръка.
Каква жестока зрителна измама!
Наистина ли всичко бе така?
Наистина ли хората с бастуни
са смешни кавалери както аз?
Ний всички сме родени от маймуни
и си личи маймунското у нас...
...Огледалата! Клоуни грамадни,
направени от блясък и от смях.
В тях твойта красота бе безпощадна,
а мойта грозота бе страшна в тях.
И осъзнавах цялата нелепост
на уравнението - аз и ти...
Гордеех се, че влязох в твойта крепост,
но тя бе със отворени врати.
Страхувах се, че гледаха към нея
очите на безброй мъже сега.
Ще я превземат! Гледай как се смеят!
И ти им се усмихна...и така,
че сякаш им намигваш зад гърба ми
и ги повика в крепостта сама.
очите ми попари облак тъмен,
под мен се люшна цялата земя.
Огледалата в миг се завъртяха
и тръгнала след чужди мъжки смях,
ти хукна с тях, за сбогом ми помаха.
Ела, ела! Не тръгвай подир тях!
Загубвам те! Върни се!... Падна Троя!
О, Щастие, не ме оставяй сам!
Аз искам да си само мое, мое!
На другите не искам да те дам!
О, Щастие! О, светъл... егоизъм!
Гордеех се с красивата жена,
но щом очите чужди я пронизаха,
издигнах страшна крепостна стена.
Такива сме... Наместо да се радваме,
че крачим с красотата през света,
ний все я пазим, да не я откраднат,
да си остане само наша тя!
И трупаме я, трупаме с камари,
заключваме я в прашния си скрин.
Изгубваме представа, радост, мяра
и трупайки я, ний не я ценим...
А само с красотата ли? Със всичко!
Напишем стих, измислиме куплет,
а после му се радваме самички -
поетът не споделя със поет.
- Идеята е моя! - онзи казва.
- От мен , взе! - настръхва мигом тоз.
И тъй се ражда нашата омраза,
и тъй се ражда вечният въпрос:
"Окраден кой е! И крадецът кой е?"
А истината проста е една:
че няма нищо мое, нищо твое
под слънцето и вечната луна.
И ти, ако за първи ги виждаш,
не значи, че и друг не знай за тях.
Да, щастие е туй, да не завиждаш,
да вземаш и да даваш, но без страх.
За другите на пепел да изгаряш
и те за тебе да горят без дим.
Така ти цял живот ще се повтаряш
и ще оставаш все неповторим...
И ако в твойта най-интимна мнисъл
светът открие своите мечти,
и ако всеки друг се би подписал
под туй, което си написал ти,
то значи, че във всяка твоя песен
е сбрана на човеците кръвта...
Ти остани, безимен, неизвестен,
но по-човечен направи света!
Жестока е съдбата на поета!
Голготата на радостта е тя.
И той към нея бяга, пада, крета,
понесъл кръста тежък на света.
Тежи ли му? - Единствен той знай само.
Света повдигнал с цял човешки ръст,
върви той воин, с изкривено рамо,
и носи към зората своя кръст.
Щастлив ли е? Нали уж всичко има -
в ръцете му е този свят голям
с богатствата си зрими и незрими...
Какво ги прави щом остане сам?
Тогаз е страшно! В стаята му влизат
богати, бедни... Всеки търси стол.
А той като Христос с едничка риза
облича, храни всеки бос и гол.
А богаташът, щом при него влезе,
го пита първо: "Имаш ли пари?"
Гладникът търси златната трапеза.
А той им казва: "Всички сте добри!
И само аз съм лош... Ала кажете
какво да сторя само с две ръце?"
Но хората отвръшат: "Ах, поете,
ти имаш най-широкото сърце!
Открий го нам!..." ... Поетът го отваря
и всички те с обуща влизат там.
Той бърше с длан чернилката им стара
и милвайки ги, почернява сам.
И някой после дръзко му се смее,
че ходи с криво рамо, че е чер,
а той си носи кръста и живее,
и свети с диогеновси фенер.
Но не за златен паметник, за слава!
Напразно му приписваме това!
Във мрамора човек се вкаменява,
а той не иска каменна глава.
И ако във живота си безсънен
с кръвта си напои живота пуст,
щастливо ще умре с венеца трънен,
но не като Исус, а като Хус.
- Защо мълчиш? - ме стресна в миг
ръката ти.
- Занесох се... Но ти не си сама! -
И тръгнахме ний пак по стъпалата
от Горната на Долната земя.
Сами вървяхме. Аз забравих, ето,
огледалата, случая нелеп.
Ала къде изчезнаха мъжете,
които хищно гледаха към теб.
- Какви мъже? - се сепна в тишината.
- Какви мъже? - и аз изтръпнах цял.
Ний бяхме сам сами. В огледалата
аз себе си навярно съм видял.
От себе си навярно съм те бранил!
Махнете се, о, зли огледала!
Вий цял живот отравяте кръвта ни!
... А мраморните бели стъпала
пред нас стояха дълги, безконечни
и плашеха със свойта стръмнота.
изкачвахме се, слизахме... О, вечност,
която проверява любовта!
Но ний вървяхме. Сенките ни тъмни
все бягаха пред нас или след нас.
Животът има много стълби стръмни,
ще ме крепиш ли ти по тях, жена?
Ще ме крепиш ли? С рицарска осанка,
ти ми повтаряш рицарски слова:
"Аз искам да съм вечна твоя сянка
и като твоя сянка да вървя!"
Недей ми декламира празни речи!
Не сянка, а човек до мен бъди!
Виж сянката ми колко е далече!
Тя като вярна стража ме следи,
но винаги избързва, щом се качвам,
а слизам ли, тя хуква преди мен...
Не искам да си сянката невзрачна
по стълбата на моя стръмен ден!
О, край на стъпалата! Лъхна вятър.
Над нас увисна хубав звезден кош.
И ни погълна живия театър
на тази майска многолюдна нощ,
която без завеси и декори
на Щастието пътя продължи.
И ний несетно станахме актьори
и зрители на своите лъжи,
на свойте вечни истини, в които
едва ли сме прозрели вечността,
защото те са дребни като жито
и необхватни колкото света.
- Харесва ли ти нашата пиеса?
- Хареса ми, но краят бе нелеп.
- О, тази вечер всичко ти харесва!
- Харесва ми защото съм със теб...
Ти тъй си мил. Ти всичко тъй тълкуваш...
Какво съм аз пред теб? Една жена,
която ходи, в мензата столува,
отбива се и в крайните кина...
А ти си друг... Ти виждаш и душата.
Ти Щастието носиш в своя глас!...
А аз мълчах. Дали огледалата
вув този миг не крачеха зад нас?
Дали не ни подслушваха как лъжеш
и как приемам твоите лъжи?
О, кой кому от нас остана длъжен
и кой е тук щастливецът, кажи?
Щастливецът съм аз, че във момента
вървя със най-красивата жена;
щастливката си ти, че с комплименти
един поет ти дава имена,
различни имена от вековете:
Лаура, Беатриче, Гретхен и...
Красавице, не вярвай на поети
тъй както аз не вярвам на жени!
Поетите са лъгали жените,
защото лъгани били от тях.
И тъй са се прераждали лъжите,
родени от един вековен страх,
от страх да не изглеждаме такива,
каквито сме си всъшност на света...
О, този страх да минем за красиви
е нашта най-голяма грозота.
Със този страх и аз се бях маскирал
и търсех теб - същинската любов.
Вървях по твоите неверни дири,
пресрувах се на властелин суров.
Поисках да съм цар, за да ме любиш.
И като цар се преобличах аз.
Воювайки за тебе, те загубих,
че любовта не значи само власт.
Загубих те. И търсейки те, плачех.
И припознал се чужди глас и смях,
аз спирах все случайни минувачи.
Взаимно ний се лъжехме със тях.
И ето тази нощ случаен вятър
ме срещна с тебе - търсена, добра.
Под покрива на стария театър
театърът на чувствата ни сбра.
Дали си ти мечтаната любима?
Дали съм търсил твойта доброта?
Ела и със целувка причести ме!
Махни от мен нощта! Махни калта!
За мен ела, а не за мойта слава!
Аз нямам трон, бях лъжецар велик!
Аз станах цар, защото ме остави!
Сега си с мен, сега съм пак войник!
И направи така, че да забравя,
че между нас е имало стена!
Тогаз за теб ще стана аз красавец.
А ти за мен - най-умната жена.
Тогаз светът ще стане малък остров,
където ще се любим цял живот.
Но измисли онази дума проста,
която пуска във гърдите плод,
която пуска щастие в гърдите...
Или не казвай нищо, а едва
ми целуни устата и очите
и аз ще знам, че обич е това.
Но островът го няма. В миг изчезна.
На мястото му шумен булевард.
И ний вървим. Косите ни са звездни.
Светът край нас е блеснал звезден парк.
И всяко цвете става наша радост,
и всеки камък става хубав цвят.
Защо ни е вълшебен чуден остров!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка...
- Да бяхме се повозили на лодка...
- Прекрасно, ала нямаме река. -
Река ли? Ще измислим и реката.
Любов! Тя може всичко да реши.
тя може сто пъти да сътвори земята
и сто пъти за миг да я руши.
Тя може да измисли лято, зима.
Тя може да превърне в ден нощта!
О, колко е велико, че я има!
Без нея как ли би живял света?
... Умувахме и крачехме нататък.
И аз, да се представя за галант,
реших, че краят на един театър
завършва само с бляскав ресторант.
Защо пък в ресторанта? Там са чужди!
А бе незабравима вечерта
И аз, не знам защо, почувствах нужда
със щедрост и пари да я платя.
Ах, боже мой, каква суетност страшна!
Разходки, думи, обич, нежност, свян...
То трябва ли да свърши с "Моля, плаша!"
и келнерски бакшиш във ресторант?
Нима товя е скъпата отплата?
Пак в огледало себе си видях!
Ограждаха ни все огледалата
и станахме чупливи като тях!
Не, не във ресторант! Ще ни погълне
въртящата се мелница врата!
Недей, и там с огледала е пълно!...
Виж колко е красива вечерта!
Виж Щастието! Гледай го...
- Къде е?
Не виждаш ли звездата, ето там!
Тя тихичко ни маха и се смее:
"О, Щастие ли? Ето, ше ви дам!
Елате!" - Чувай, вика ни звездата!
Поискай ми я, бих ти я свалил!
- Не я закачаи! Мигар на земята
единствените влюбени сме ний?
Че ако всички почнат да раздават
един на друг звездите на нощта,
онез, които подир тях остават,
с кого ще си споделят любовта? -
Вървим. Вървим. Светът е много хубав!
О, иде ми да викна с пълен глас:
"Погледайте ни, хора! Ний се любим!
Порадвайте се заедно със нас!
Че любовта е нещо много важно
за всички ви!" ... Но в същия момент
извика някой: "Утре е тиражът!
Подслон за любовта - апартамент!"
По дяволите твоите билети!
Обърнахме се - беден продавач.
Две патерици носеха късмети.
Стоеше куцият като палач
и молеше и викаше, разтворил
като ветрило своята съдба:
"Аз днес съм вашто Щастие, о, хора!"
Но ние си обърнахме гърба.
Обърнахме му гръб и то отмина.
То, Щастието, ни избяга пак.
И продължи да носи лимузини
и пеш да ходи с дървения крак!
А може би сами не го познахме?
А може би, подложени на риск,
ний своето спокойствие избрахме
пред тежкия му и въртящ се диск?
Да бяхме му извикали: "Почакай!"
Да бяхме му поискали билет!
Ако така го отминава всякой,
нима животът би вървял напред?
Живей светът и вечно търси нещо,
все Щастието търси... Докога?
А щом случайно някога го срещне,
го пъди лековерно със ръка.
А то е нещо малко и голямо;
а то е вред и винаги край нас:
една алея, лунна нощ и драма,
усмивка, тъжен инвалидски глас,
крила, които все напред ни носят.
Да, Щастието е летеж, стремеж!
Ти като свойта сянка го докосваш,
но сянката си можеш ли да спреш?
Тя, сянката ти, все пред тебе бяга.
А щом догониш сянката си, знай,
ти трябва да и кажеш: "Сбогом, сянка!
Аз нямам след какво да бягам! Край!"
А станеш ли пълзяща пепелянка,
мъртвец приживе, празен жив ковчег,
загубен си!... Бъди човек със сянка,
а не безплътна сянка със човек!
О, моя първа нощ незабравима!
Нима съм мислил някога и аз,
че ще седя с една жена любима
и вечността ще пада върху нас.
и ще замръквам с притчата прастара
за Ева и Адам!... Сърцето бий
и аз, изгубил в боговете вяра,
повярвах: богове сме само ний.
Ний, хората, които тук се любим,
те, хората, които долу спят.
Погледай как там, в ниското изгубен,
с безброй очи ни гледа пак градът.
Дали ни вижда? Той сега зает е
със простите си хиляди неща!
Един прозорец гасне, други светва,
на трети като сянка във нощта
стои жена... Тя Щастието дири.
Видя ли всичко? Всичко ли видях?
Скъперникът сънува свойте лири,
срахливецът сънува своя страх.
А ето там и мойта стая свети...
Да влезем ли при нейния живот
със мъката, със прашните поети,
със сенките, със свирещия под,
под който пианистката красива
ме правеше ор Бах и Григ пиян.
Обичах тази кукла горделива,
но моят под бе нейният таван...
И търсех аз във страниците прашни
за камъка студен човешка реч...
Прозорецът ми свети - как е страшно
живота си да видиш отдалеч!
Прозорецът ми! Колко мисли в мрака...
Стоях с години и те чаках там.
Сега навярно мама там ме чака,
тревожи се, че закъснявам сам.
Ах, тези майки! Всичко, всичко знаят,
но пак ни чакат късно до среднощ.
те цял живот на кукли с нас играят
и още пазят бебешкия кош,
над който са ни пели детски песни
и с тях са ни приспивали преди.
А вече кошът ни е станал тесен
и ний отдавна пуснахме бради.
Порастнахме. И свобода ни трябва,
а те се сърдят, че не ги ценим,
и все навикват, че им тровим хляба,
но вечер ни завиват щом заспим.
Прозорците! Дори и да не светят,
през тях аз виждам в този късен мрак.
Напразно се затварят те - поетът
и през пердетата им вижда пак.
Той знай: светът за Щастието мисли
и Щастието търси в своя път.
На Щастието в строя многочислен
днес живите и земните вървят.
А под звездите в братските могили
разстреляните пак крещят: "Вода!"
Надигат се оттам с последни сили,
да видят нашта нова свобода,
да видят в мрака как ти ме целуваш
и да извикат покрай мен и теб:
"Целувките пестете! Скъпо струват!
По-скъпи от куршумите са те!
Пестете ги! Те вечно ще ви трябват!
Стоплете с тях машините и хляба!
На Марс ги занесете в звезден прах!
Развейте ги по всичките планети!
Със знамената, с вечната любов!
С целувките на любовта въртете
по-силно днеска земното кълбо!
Че в любовта се ражда свободата -
голямата човешка свобода!
Да, Щастието е едно - борбата!
Оттам извира живата вода,
покрай която всеки ден минаваш.
То, Щастието, е безкраен път,
по който ти на всички се раздаваш
и всички пък на тебе ше дадат!
И трябва всяка радост да изстрадваш,
да си създаваш прости чудеса,
на капката да можеш да се радваш
и в нея да откриваш небеса!"
Послушай, Обич! Мъртвите говорят!
Говорят ли те, живите мълчат!
Че думите на тез безсмъртни хора
за живите са като страшен съд.
Да, мъртвите превърнати са в сенки.
Но Щастието е във мен и теб,
във младата разцъфнала фиданка,
която върху гроба им расте.
Те спят, но като в странно огледало,
знам, виждат пак звезди, поле и мак.
До тях ти слизаш с роклята си бяла,
до тях аз слизам с куция си крак.
Танцуваме. Танцува с нас земята...
Луната грей над гроба като нож...
И пада лист, повехнал пръв през лятото...
О, наши мъртви братя, лека нощ!
Ний тръгваме по росната полянка
обратно пак по меките треви.
А Щастието като двойна сянка
на десет стъпки пак пред нас върви...
Полето се стопява тихо в здрача.
Павета. Тротоари. Сънен град.
И само нощният пазач - миячът,
с маркуча пръска струи златен хлад.
Изкалян, мръсен, капнал от умора,
събрал нощта във двете си очи,
той мий света от вчерашните хора,
за утрешните хора да е чист.
ЕПИЛОГ
Последен стих! Но Щастието где е?
В поемата си аз не го открих.
Можах ли да го събера във нея?
Не е ли нужен още някой стих?
О, не! Ако изпиша всичко, дето
тежи, гори и страда в мен,
дали ще ми остане кръв в сърцето?
С какво ще срещна утрешния ден?
С какво ще пея, плача и въздишам,
ако докрай тук всичко събера?
Най-хубава поема ще напиша
във онзи миг, когато ще умра!
Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка нама Щастие, нали?
Дамян Дамянов
