Навсякъде имало сняг. Минувачите го тъпчели с крака, автомобилите го разпръсквали, децата го мачкали с ръце.
-Ух, какъв си черен и грозен! - изгракала от покрива Враната.
-Самата ти си черна, аз съм бял и пребял! Хората ме смесиха с калта - разплакал се Снегът и си тръгнал от шосето. Останали само локвички от сълзи.
Отлетяла Враната в парка. А там на пейките важно се бил разположил същият този Сняг. Бил покрил всички тревни площи, всички пътечки и заслепявал очите. Видял Враната и започнал да се хвали: "Ето, виждаш ли какъв съм бял и чист!"
-Е, и какво? Затова пък си студен и нямаш сърце. И въобще, скоро няма да те има, а там, където лежиш сега, ще зеленее трева, дърветата ще се покрият с цветове и листа, ще хвърчат вкусни бръмбарчета и ще пълзят тлъсти гъсеници.
-Не, лъжеш, черна птицо! Скоро навсякъде ще бъде бяло, чисто и хладно. Ще покрия цялата земя, цялото небе и ще прегърна червеното Слънце!
При тези думи Слънцето се усмихнало от висините и подарило на Снега пламенен поглед. Той гордо заблестял, заискрил и възкликнал:
-Слънцето ме обича! И имам сърце. Ето, то бие!
И действително, в това време се чуло:
-Кап-кап, кап-кап!
Снегът ликувал, ликувал от радост ... и се стопил.