Радосвета Аврамова (caribiana)
Не съвсем невъзможно...
Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.
Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина...А пък после следствие...
Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.
Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.
написа caribiana на 2.11.07
Коктейл от есен
Три капки дъжд. И утринна мъгла.
Отпивам от коктейла на Октомври.
Вкусът му парва ме... На есенни листа...
И кара ме тръпчив да го запомня.
Ела! Свенливите звезди се крият
зад облачно- дантелени завеси.
По чаша от Октомври да изпием.
И току-виж - превърна се в принцеса...
На малки глътки... Чувстваш ли?
Опива... и ме кара да мечтая...
Октомври ,всъщност, не е толкова сив...
А пък Луната му е малка запетая...
Наздраве! Нищо, че без чаши...
Направо от небето му ще пием.
И май, че не е страшно тъжна есента.
Нали..? Една оранжева магия!
написа caribiana на 29.10.07
Ти сънувал ли си ме? Защото аз...
Сънувах те... Пак беше късно лято.
Нощта загасяше последните лъчи.
Запалваше светулки във прозорците,
превъръщайки ги в котешки очи.
А аз се ронех в дланите ти като пясък,
звучах като китарени акорди в Ла.
Бях пълнолунно твоя. Чак до изгрев.
И исках да остана след това...
Страхувах се, че с утрото ще се разпадна,
и вплитах се неистово в сърцето ти.
Попивах с настървение в душата ти
и търсех знак за вечност във ръцете ти.
А после се събудих...Беше есен.
Бях цяла. Неразчупена. Сама.
Но с вярата, дълбоко в себе си,
че съм оставила във теб следа.
написа caribiana на 25.10.07
СЛЪНЧЕВИ ЗАЙЧЕТА
Избликна следдъждовно следобядът
във цветовете, спрели на небето.
През мътносини облачни завеси
премина Слънчо в своята карета.
Огледа се за малко във стъклото
на тихия ми и сънлив прозорец.
А слънчевите зайчета намигаха,
преди стремително да полетят нагоре.
За миг превърнах се в едно от тях.
В очите ти поисках да се гмурна,
за да почувстваш пак онази топлина,
с която слънчевите зайчета целуват.
написа caribiana на 24.10.07
БЯГСТВО
Понеже заваля, крилете ми са мокри.
И някак си... не мога да летя.
Оглеждам се привечер в помръкналите локви
и търся в тях забравени слънца.
Защото Есента е някак носталгична-
един ръждив нюанс, прелюдия към сняг-
се случва да заплача.И някак е логично-
угаснал е във сиво лазурният ми бряг.
И тъй като е облачно, ми иде да избягам.
Да се превърна тайно във Звездна светлина.
По клоните оголени безмълвна да полягам.
И Слънчева да стана отново с Пролетта.
написа caribiana на 21.10.07
Гондолена Луна
Не мога да заспя. И си измислям...
Създавам си вълшебни светове.
Извайвам тих, далечен пристан
в доброто, старо, сънено небе.
Луната се превръща във гондола,
и аз се качвам в нея и пътувам.
А тишината свири на виола...
Или пък звездна песен чувам?
Представям си, как Ти ме чакаш...
На някакъв далечен бряг в небето.
Усмихнат лунен вятър носи знака,
че мен ме има там, в сърцето ти.
...
Не си отивайте, Безсъници... Така е хубаво!
Във нощи с лодки, вместо тихата Луна
аз тръгвам пак на звездно пътешествие...
Измислям си...Не мога да заспя.
написа caribiana на 20.10.07
СКИТНИЦА В СЪНЯ
И тази вечер ще съм Сънебродница...
Ще скитам из забравените сънища.
Орисана от Лунната Магьосница,
ще преоткривам бледи, звездни пътища.
На твоята притихнала възглавница,
навярно ще забравя две сълзички...
По - бляскави от езерните капчици.
И парещи навярно...но мъничко.
Наметната със плащ от тънки облаци,
със пъстри чехли от дъга обута,
съвсем превърнах се във Сънебродница...
Единствено във сънища се лутам...
Не се буди! Ще се изгубя в Нищото.
Ще се разтворя някъде в Безкрая.
Така поне ме има...сънебродеща...
А иначе...А иначе , не зная…
написа caribiana на 15.10.07
НА ЮГ...
Студено ми е. А небето тежи.
Сякаш вместо със облаци, е покрито с олово.
Един тъжен свят под него лежи,
стегнат в есенни , хладни и мрачни окови.
Аз съм птица! Защо не отлитнах?
Надалеч, дето Слънцето вечно е живо...
Там, където съм винаги стоплена,
там където от лято сърцето прелива...
А съм тук. И треперя от студ.
И небето все още се пълни с олово.
Чакай , Слънце! Разтварям криле...
Да политна към тебе съм вече готова.
написа caribiana на 14.10.07
РИСУНКА ПО ПАМЕТ (ЛЯТОТО...)
Тиха като сянка идва вечерта.
И се разлива над Бургас като магия.
Един скучаещ кораб се влюби във звезда.
Прошепна и сиренено : "Ще те открия!"
Отскубна се от пристана и хукна сред вълните.
А Фарът се усмихна в синкавия мрак.
Защото всички кораби се влюбват във звездите.
Но винаги се връщат на неговия бряг,
на неговия пристан,при неговите чайки,
при мекия му пясък и нежния му глас.
Защото тука само живее тази тайна
от приказка вълшебна,наречена Бургас.
написа caribiana на 14.10.07
https://caribiana.blogspot.bg/
http://myboxoftreasures.blogspot.bg/
