15.12. Какво е за мен мрежата? Това са шепот и викове
Тя за мен сега е ефир, моите небеса - подкрепящи, а не съсипващи – винаги са били самотата, съзерцанието и отчаянието.
Когато не трябва да отговаряш, а трябва да правиш. Когато не се вторачваш в това, как го правят другите, а изравяш шепота и виковете от падземието.
Слушаш птичите песни сутрин, в звъна на замръзналите локви под нозете си се вслушваш.
Когато не се оглеждаш, не чакаш, не разчиташ на нещо друго и на другите.
Красотата е толкова близка, така съществена. Повикай я със заветното и име – така казва Кафка – и тя ще се отзове.
14.12. В метрото
момиче четеше брошура "Как да запазим семейството?": "Много е лошо, когато бракът се гради само на телесни отношения”.
Лъхна ме на нещо далечно-познато, имам предвид съветскатата фразеология. За такива брошурки трябва обложка, момиче.
А в Сергиев Пасад душата ми на провинциалист възликува, когато видях железобетонни алеи с нарисувани върху тях разноцветни кръгове на Олимпиада-80, кафене "Звездочка” и между тях: къщите от частния сектор, потискащи прогимназии и православните църкви.
14.12. Градът на снега
Нотариалния акт ходихме да го полеем в Сергиев Пасад. След Хотково, 60-тия километър след Москва, по полето има сняг.
От наблюдателницата кой знае защо нея я подразни хотел "Аристократ”. Влязохме в параклиса на Света Петка Параскева, в който блика извор. Намерихме кримска стълбичка, качихме се по нея и осъзнахме, че Пасад има почти ялтенски релеф. Посетихме, разбира се, манастира. За Сергий Радонежски както винаги има опашка, главно от чужденци, в която видях чупеща лешници бирманка. Изложбата нарекох "битпазар”, с което много я разсмях, после казах: "Там има магазин с картини, дай да влезем”. „Това не са картини, а икони”, - поправи ме тя. Беше весело. Минахме по уличката с кръчмите. Тя избра "Стария град”. Празнувахме без гуляй, интимно. Тя пи греяно вино, аз "Хортиц Премиум” с "Милър”. Много вкусно харчо и скара. В кръчмата независимо от съботата - тихо. Във влака спа на рамото ми.
Хайку 57. Ден на Конституцията
в това мъгливо утро
получих от нея последно послание:
”За моя живот не ме винете, моля".
Хайку 55, 56. На Владимир Медведев и на Уйлям Блейк
55
Станах в 5.39
ококорих се в мрака.
Владимир Медведев, включете снега!
56
Впил ръце в халките, плаваш по реката
не мъртвец,
беглец от царството на мъртвите
12.12. Да ходя ли на кръчма, или да не ходя?
С нея. А пък исках с хонорара просто да купя храна. Много. И да ми стигнат утре за влака до Сергиев Пасад и за такси. Добре де, в коя? В “Пироги"? Еми, ще отидем. Тя се е нагласила като коледна елха за съвещанието в “Балчуга". Какви са тези нейни съвещания - все по хотелите? И още от сутринта. Подозрително. А може би, бюджетен вариант - празнична домашна вечеря? Но, казват - трябва да се извежда. Иначе ще се вкисне. Обаче вкъщи има хлебарки. Прозорците са без щори. Вечер сме като на витрина. По стаите се щура полудив котарак. На кръчма някак не ми е интересно. На кръчма е хубаво, че да се разходиш после из града. А сега да се разхождаш из града е скапано. Тъмно, безснежно, наоколо хора, немосковски и черни. Шушне тълпата: “Съкращения, съкращения..." На оклада, на заплатата, на работната седмица. От друга страна, в кръчмата сега, независимо че е петък, е пълно със свободни места.
11.12 Нелитературно
Вчера ми беше най-гадният ден за 2008. Това е и невероятното безумие на работа. И катастрофално обълкания ми режим. И онова, за което не бива да говоря.
Неочаквано и незабележимо ситуацията, когато аз се намирах в неприкрита опозиция на началството, се преобърна. Вчерашният ден показа, че сега началството се намира в опозиция спрямо мен. Това е тежко изпитание и е игра на нерви. Но аз съм хазартен играч.
Продължаващата серия “освобождавния" - пак вчера - засегна и един привилигирован отдел. Страшничко е да си спомня, че тези “освобождавания" аз ги предсказах на колегите от тоя отдел в навечерието, а може да се каже и няколко часа преди събитията. Махат наведнъж двама.
Колкото и да е странно, се събудих спокоен и вдъхновен.
Благодарение на сценката, видяна на Краснопресненска: докара някакъв майор със страхотна кола една жена до метрото. Целуна и ръка. Жената беше с някакво яке и умря от щастие.
Благодаря за милия есемес на И.
10.12. Всичко му е омръзнало
Как става обикновено. Свалят нещастника от примката, покриват го, да кажем, с чаршаф и започват да недоумяват: не, като че ли нищо такова нямаше в последно време. Никакви мрачни предчувствия не са чували от него, никакви заплахи не е получавал. Щегуваше се, както обикновено. И защо така?
08.12. ...
Станах в шест сутринта по биологичния си часовник, седнах да работя, после си облякох парцалите и тръгнах към Автозаводска в някакво мечтателно, шантаво настроение. Защото не ме мъчи вече болката в дясната ръка. Странно: болката мина, оттече ли се, какво, с този тропически декемврийски дъжд.
Но отново тези издевателски елхи със златните топки, препасани накръст по военному с гирлянди.
В метрото се опитвах да спя, но някаква жена в късо палестинско палто,чучнала се до вратата, така си отриваше в мен задника , че рамото ми едва не свърши: много симпатична жена, впрочем, с бежов чорапогащник, слезе на Китайгород и приличаше на московчанка.
На втората си работа почти никого не познавам, освен счетоводителката Алиса. Вече писах за нея, за нейната широка, особено импозантна талия, когато се навежда над касата. До шефката седи някаква п..ка, но толкова мътна, бледа и забита, че даже не ми се говори.
Докато наблюдаваше елхите под дъжда, за какво си мислеше Рисаков?
За блестящата операция в отдела и свързаната с нея умора.
За почти забравеното село Золотово.
За блестящия номер: да не спретне ни една свалка в работата и да се съхрани за литературата.
Да, пи преди малко водка с абсолвента от литературния, Есин, във фотоотдела.
05.12. Иска ми се да попсувам
Харесват ми женските псувни. Но когато само аз ги чувам. Когато са в компания - това ми дращи ухото.
Харесва ми, когато жената пуши. И още ще кажа: когато пуши ПО ВРЕМЕ НА ОНОВА. Какво да се прави, развален съм. В същото време се дразня, ако косите и дрехите и миришат на цигари.
Сега ходих на пазара, купих рязански картофи и два килограма мандарини. Защото сред тези мръсни локви накичените елхи са тъпи и жалки. Пробитите ботуши занесох на обущар, от тях вдигнах температура и, явно, домашната работа ще я върша от леглото.
Да, за сега успявам да не загубя нито една от трите си работи. Но динамиката на уволненията е следната: 1 човек на ден. Разформироват литературния отдел.
И ето, идва при мен някакъв уважаем х.., застава близко, шепне нещо и ми пъха под носа телефона си (аз стоя малко встрани от колегите, наблюдавам, как на светещата дума КИН ЦЕНТЪР най-после и сложиха О-то). Колегите Е. и М. - някак предпазливо отскачат встрани.
Взимам телефона. А там - развълнуван женски глас. Аз, за да спечеля време, казвам: Здравейте. Х..т ми шепне: Ние сме в чисто мъжка компания. Аз казвам: Вие не се тревожете, моля ви се, ще поседим 10-15 минути и ще си тръгнем, уверявам ви.
Х..т се отдалечава: завива зад колоната. След някое време провеждам разузнаване. Стои с някакво младо к..ве. Показвам му с поглед: Изчезни.
Услуга за услуга. Но той е пиян и лигите му текат по това младото. Отиват да се натискат зад пластмасовите кабинки.
Връщам се при колегите. Втриса ме от разговори за Хесе, Толстой и Бунин. През дупката на ботушите ми се е просмукала цяла локва.
Коте, 15-милиметрово, се вкопчва в крака ми и увисва на него. Като знам колко плъхове има наоколо, немилосърдно се изплашвам. Сърцето ми забива силно. Вероятно по това време, когато пиша тези редове, плъховете вече са го разкъсали.
Притичва х..т - пак с телефона, и шепне: Коте, Котенце, тръгвам вече. И ми прави знак с очи. Аз казвам силно: Хайде момчета, тръгваме си.
Нататък няма да разказвам.
