Всичко хубаво се случва утре. Не, не днес. Днес в главата ти е боклук, а прекрасно е само утрешното. Когато ще се купят маратонките и анцуга, и аз най-накрая ще стъпя на тая теракотова пътечка на стадиона, която с такова въжделение гледам, когато се връщам от работа. По нея, осветена от уличните мачти, навъртат кръгове среднощните бегачи.
Колкото по-близо е Рождество, толкова по- упорито е усещането, че тези рефрени „ще умра от декемврит” и „тази зима пак не се побърках” ще стихнат и ще потънат в предновогодишната суета.
И целият предновогодишен мрак ще се помни със съсиреците от нелепи вечери и нощи, с ненадейните пробуждания – сутрин, денем, вечер; с поредицата преглътнати разочарования; с изядените с кучешка лакомия сутрешни чорби, празните разговори под сводовете на ампирните куполи; с фиктивните движения на душата... С развинтените нерви, но с така и незавинтените крушки в банята. С визитите на майка ми с нейното садистично „хапни си кюфтенце”.
С продупчения ботуш, с пътуванията във вагони, претъпкани с азиатци. С разходките под дъжда, с глупавите мокри елхи. С нощните прочити на книгата на Гинес. С внезапните приливи на нежност към хора, познати и непознати.
Научих се да не възприемам зимата като зима, научих се да не чакам от нея нищо такова, каквото предчувствах, каквото си бях намислил. Лесно ми е да си призная, че навсякъде и във всичко се лъжа. Но това е, защото не се пазя.
Зад прозореца ли? На улицата? Непрестанно лошо време, това е. Готов съм да нарека този сезон – лошо време, а не зима, този месец – лошо време, а не декември, този ден – лошо време, а не четвъртък.
