Когато луната се пълни, аз се изчерпвам. Преставам да бъда необуздан. Струва ми се, даже като мъж отслабвам, не съм така яростен, всеяден, ловък. Интереса към срещнатите женски форми – на Краснопресненска (розови чорапи, лачени ботуши – тук навсякъде гъмжи - от просяк до блясък) приемам скептично. Моята спътница ми взима силите. Започвам да живея автоматично. От изблици на ксенофобия и безсилие се скапвам жестоко.
Тя се появява през почивните. В събота се караме, в неделя помежду ни настъпва мир, той не успява да ме възкреси за нов живот, объркан съм. Разделяме се за цяла седмица, натрупали необоснована злоба един към друг.
Ако бях жена, щях да се оглозгам и да си се изям: това открих във ваната. Водната леща създава илюзия – дали затова котаракът като омагьосан се е взрял – не в мен, в проблясващата картинка. Във водата всеки става малко нещо Аполон.
Боже, колко боклучав, жалък, гаден е на места този разказ, започнах да го чистя, за сега повърхностно, но като искам да го видя главен в книгата, изпадам в отчаяние. Изчистих до тук примерно 4%, а трябва да съкратя четирсет процента, че и отгоре. Тоест най-малко десет пъти повече. Трябва да вложа сили за преписване, а не за писане. Да замаскирам цялата наивност, прозрачност, лекомислие и маниерност. Да унищожа даже намека за красивост.
Той, от своя страна, не трябва да бъде великолепен. Трябва да бъде дързък, написан като че ли на разбита с мощни удари клавиатура. С него ще се събуди моята мъжка ярост. Никого да не слушам, за никого да не се оглеждам. Да руша текста. Да възстановявам реда. Да отстоявам, а не да множа думите.